Спортът на моя живот (интервю със Светла Миланова, инструктор)

Когато вземеш решение да живееш в столицата на малка държава се сблъскваш с няколко предизвикателства. Много хора, коли, повече работа, по-мръсен въздух и едно безкрайно бързане. Но наградата е голяма – можеш да изживееш своите 24 часа по различен начин всеки ден и винаги да заспиш с усмивка, приятно уморен.

Възможностите на големия град са не само свързани с избор на работно място, но и това да можеш да избягаш от задълженията си, макар само за час. Това може да се случи с прекрасна книга в градския транспорт, със забити слушалки в ушите или спорт рано сутрин, когато софиянци тепърва се разбуждат за поредния натоварен ден. Моят избор е спортът.


Със Светла се срещнах случайно. Лутайки се от зала на зала, избирайки между фитнес или разновидностите на йога, попаднах на студио по пилатес на няколко минути от вкъщи. Сложих си спортния екип и се запътих без да знам изобщо какво представлява този спорт. Бях чувала, че има нещо общо с балета, но само толкова.
Светла ме посрещна с усмивка – грациозна и пълна с енергия дама. Разбра, че нямам понятие от пилатес и тъй като бях подранила ми разясни това, от което имах нужда. Разбрах, че чрез методът „Пилатес“ може да се поддържа форма като укрепва и тонизира мускулите, подобрява стойката и координацията. След тренировката бях вдъхновена и някак по-лека… Дали беше заради музиката или хармонията на упражненията – срещам ви със Светла Миланова.

Светла Миланова е бивша състезателка по художествена гимнастика, майстор на спорта – Бургас, клуб „Черноморец“. Завършила е международен туризъм и моден дизайн. Инструктор по пилатес, Zumba® Fitness, Zumba® Kids, комбат и стречинг.

Когато си свикнал на един сериозен подготвителен режим и то по „онова“ време, когато спортът беше издигнат на пиедестал, няма как просто да се откажеш. Заради травма се отдръпнах. Първоначално започнах да водя аеробика, тъй като тялото ми жадуваше за движение.

Това беше зората на аеробиката в България. Омъжих се, роди се синът ми. Обстоятелствата бяха такива, че се наложи да спра кариерата си, да остана у дома. Впоследствие напълнях с 30 килограма. Това за мен беше силна мотивация да се върна отново в залата. На 40 годишна възраст започнах системно да спортувам, върнах си старата фигура за година. Отново у мен се появи желанието да бъда треньор. Тогава имаше криза, нямаше как да се върна към модния дизайн, каквато е професията ми. Затова започнах да се подготвям – изкарах опреснителни курсове за инструктор на много високо ниво в Полша. Чист късмет – с две момичета полякини щяхме да правим общ бизнес в Полша, да си отворим зала. Но аз се отказах и се върнах в България.

Започнах като инструктор по зумба. Работих вече години, когато разбрах, че едно от големите имена в пилатеса Майкъл Кинг ще дойде в България, за да направи курс у нас. Няма случайни неща – записах се и разбрах, че курсът е на много високо ниво, което се среща рядко. Майкъл е класа и знанията, които съм получила от него, са безценни.

“Да се преподава пилатес е изкуство. Много от хората, посещаващи залата, са със заболявания и е необходимо по-специално внимание. Подходът е друг. Въпросът не е само в това да знаеш кога да дишаш и кои мускули да стягаш. Има много изисквания, които трябва да се спазват, за да има ефект.“

В началото беше трудно да прокарам постулатите на Майкъл. Сблъсквах се с неразбиране и се опитвах да лавирам между това, което знам и това, което е общо прието по залите. Когато започнах да се утвърждавам като инструктор по пилатес, хората започнаха да се вслушват в мен, защото виждаха, че това, което правим има смисъл. Успях да направя час за начинаещи, което е много важно. Не можеш да дойдеш от улицата и просто да се включиш, всичко трябва да става плавно. Не може да се прескача азбуката преди да се започне да се пише. Необходима е основа.
Доволна съм от това, което правя и съм щастлива, че помагам на много хора със заболявания да се чувстват добре, да имат нормално качество на живот, да могат да се движат, да спят нормално, да работят, да живеят. Знаете ли…има нещо любопитно, което наблюдавам. Наричам го приятен „страничен ефект“ от пилатеса.

Напоследък много често ми се случва да идват дами при мен и да ми казват „Не мога да тренирам вече, чакам бебе“. Имахме и случай с една жена с 10-годишен стерилитет, която успя да забременее. Не знам дали пилатесът е причината, но със сигурност е помощно средство. Това ми носи чувство на удовлетворение и по този начин усещам работата си като прекрасно хоби.

Пилатесът привлича по-интелигентни хора. Може би защото е цяла система от упражнения, които се изпълняват бавно и с концентрация. Трябва да се мисли за всяко движение, като това не затормозява ума. Дишането е много важно, отделям му много внимание в часовете. Работим много върху мускулите на торса, защото се счита, че от там идва най-голямата енергия на тялото.

Движенията, които правим могат да изглеждат много прости и лесни, но това съвсем не е така – изисква се мощна сила в мускулите и 100 процентово съсредоточаване. С гирички и стоене на един крак, например, нарушаваме равновесието и това кара мускулите да се съкращават. Всичко има смисъл. А комбинацията между правилното дишане, упражненията и хармоничната музика правят хората, които идват, леки и да полетят като птици.
В комбинация с музиката тренировката действа успокояващо. Подборът на музиката е мой – иска ми се хората да се почувстват като в храм, да има празник на сетивата. Освен това, което виждаш да е красиво, според мен трябва и това, което стига да ушите ти да накара душата да литне към космоса, ако може. Колкото по-красиво е поднесено нещо, толкова по-добре. Така съм възпитана. Всичко да бъде направено с внимание към хората, те са най-важните.

“Държа групите по пилатес да са малки. Така мога да обръщам еднакво внимание на всеки. За мен един инструктор не трябва да лежи на постелката наравно с другите и да прави упражнения – той трябва да бъде учител за тях и да следи за правилното изпълнение, да коригира.“

Обикновено се сблъсквам с грешни очаквания, че това е фитнес на музика. За мен е лечебна физкултура. Много е приятно, а след часа в залата си като смазан механизъм на една работеща, красива машина. Човек трябва да влезе в залата и да опита сам. За максимален ефект се препоръчват тренировки поне 2 пъти седмично.

Хората искат лично отношение, внимание. Това се подразбира. Всеки може да си работи от вкъщи. А не всеки е готов за пилатес. Не можем да задържим хора, които не мислят за това, което правят. Всички, които посещават часовете говорят перфектно английски, високо образовани са, с престижни професии. Елегантно протича комуникацията между нас, има етика във всяко едно отношение. Това е светът на пилатес – нежно, елегантно, културно. Моят свят.

А аз…Продължавам да водя и пилатес, и зумба. Едното ме зарежда емоционално, другото ми дава тонус и здраве. Те са като черното и бялото, една неделима комбинация. Имам нужда и от двете. Може би тези два спорта ме репрезентират. Подсъзнателно съм направила тези избори. И това се опитвам да предам и на хората, които идват на тренировка – да си тръгват от залата тонизирани и с усмивка.
За един нов ден, който е по-добър от вчера.

 

* Методът е създаден от Джоузеф Пилатес – американец от немски произход. В началото на Първата световна война заедно с други германци е интерниран като представител на вражеската страна. За да повдигне духа на лагерниците в Ланкастър, Джоузеф започнал да ги тренира с упражненията, които бил създал за самия себе си. По-късно използвал методиката си за възстановяване на ранените британски войници, като монтирал пружини към болничните им легла.

Автор: Петя Петкова
Редактор: Милена Николаева

Снимки: Петя Петкова, обработка – Никола Пенчев
Светла Миланова

 

 

 

Да си гост в „Насам-натам“ – среща с един успешен екип

Обикновено когато завършваме образованието си, изискват от нас да докажем, че времето, прекарано в университета – не е било напразно. За магистратурата ми по „Организационна психология“, очаквано, поискаха дипломна работа. Дълго време се чудeх какво да бъде, какво да изследвам, каква теория да използвам, докато „предложението“ не се появи под формата на съобщение във Фейсбук с покана за кафе в началото на 2017-та.

С Ивалина Ненова се запознахме на едно вълшебно място, недалеч от София – уютно кътче, сгушено сред природата. Докато практикувахме йога, се забавлявахме и споделяхме с едни истински съмишленици. Оттогава с Ива не се бяхме срещали. До този прекрасен януарски ден. Всяка от нас разказа на другата за проектите, с които се е захванала или за последните си пътешествия. Споделих на Ива за предстоящата ми дипломна работа и затова, че съм много притеснена за какво ще пиша. Тя сама предложи – „Защо не дойдеш при нас в „Насам-натам“ и ще си бъдем взаимно полезни?“ 🙂 Реченото беше сторено, както всяко истинско обещание.

Месец преди защитата се гмурнах в дълбокото и без никакви очаквания се запътих към офиса на сайта за пътешествия. Очакваха ме усмихнати и леко недоверчиви лица, които предпазливо ме поканиха с чаша предразполагащ чай. Набързо се запознахме и започнах изследването си под формата на групова дискусия. Докато задавах кратките си въпроси, целият екип ме хвана и ме завъртя през всичките си емоции, срещи, сълзи, смях, пътувания, прегръдки и осъзнах едно – това не беше просто екип, а приятели, които споделят живота и работата си. Заедно.

„Насам-натам“ е не просто сайт за пътешествия и туризъм. Там са преплетени съдби, истории, цветове от мечти. И всичко това си личи още при първата среща с екипа. Хората около мен не само отговаряха на въпросите ми. Те се изслушваха и допълваха, смееха се и създаваха кратък, но и кротък хаос, присъщ на всички творчески личности. А Ива беше човекът, който с усмивка наблюдаваше ставащото, и причината този екип да има такъв успех. Лидер, но и приятел.

Ива е жена, която може да те изненада при всяка среща или разговор. Истински пътешественик. Днес може да е в София, утре в Санторини, другата седмица може да отскочи до Щатите. Чувствителна, справедлива и много смела. Казват, че с какъвто се събереш – такъв ставаш, но пък според мен – какъвто си, такива хора привличаш. Затова и екипът, с който работи е това, което е. Не са много хора, но всеки е уникален, пъстър и с искрящ от идеи поглед.

„Всеки си има някаква област, в която е най-силен. Тук не се гледа длъжностната характеристика. Ако на някого му идва от вътре, той просто го прави.“

Форматът на екипа ни изобщо не беше планиран. Първо започнахме само двама, после трима. От уста на уста, от познат на познат ние се събрахме. Дори не си спомням някой да е идвал на интервю. Всичко просто се случи. Често най-добрите проекти реализираме случайно – я в някой бар, я на тим билдинг. Така се случи и с „203 предизвикателства за пътешественици“.

Когато нещо не се получава, често се замислям да не би аз да не съм дала грешно задачата на останалите. Първо започвам оттам. Ако не е това – винаги разговарям с човека, за да стигнем до решение заедно. Не се фокусирам върху това, че работата не е свършена, а върху това как да се свърши. Когато имаш бизнес и ръководиш екип – ти рядко почиваш. Добре е и хората, които работят за теб да го знаят, но не и да правят същото като теб. Прекалената вглъбеност в работата води до „бърнаут“ и следователно – ниска продуктивност. За мен е важното хората да се чувстват добре и да намират време за почивка.

Целта ми е да работя с хора, които правят това, което харесват. Обичам да правя промени в полза на хората. Всичко, което им помага да бъдат по-креативни – ще се радвам, ако мога да им го осигуря.

Смятам, че аз трябва да задам целите, които следваме. Но мисля, че служителите ми имат нужда от свободата да изберат най-удовлетворяващия начин да постигнат тези цели. Така те имат възможност да проявяват себе си чрез работата си.

Какво научих от „Насам-натам“? Всяко пътуване е и пътуване към себе си.

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: Ивалина Ненова, личен архив

http://www.nasamnatam.com

http://www.203.bg/

 

Римски истории – пътепис

След успешната защита на дипломната ми работа за степен „магистър“ в деня на двадесет и петата ми годишнина, реших да се възнаградя с пътуване до Града-история с най-страхотната компания на света. Престоят ни в Рим беше много кратък, прекрасен и предвещаващ завръщането ни там. Жегата беше разтапяща, но като си на римска земя – това е последното нещо, на което обръщаш внимание. Нямахме точен план какво да посещаваме, но си бяхме набелязали няколко от най-известните забележителности, за да се възползваме максимално от времето, прекарано във „Вечния град“. Използвахме пътеводителя на National Geographic – „Пеша из Рим“ за подсказки и исторически справки по време на нашия престой.

Пътувахме от София до Рим със самолет точно час и половина. За съжаление – точно толкова прекарахме на летище „Леонардо да Винчи – Фиумичино“ („Leonardo da Vinci – Fiumicino“), докато минем изходните проверки. Огромната маса народ се обслужваше едва от няколко гишета. Бяхме наели апартамент недалеч от центъра, до който стигнахме с влак и метро. Влакът пътува 30 минути до гара „Рома – Термини“ („Roma – Termini”), цената му е 14 евро. Другите варианти за стигане до Рим са с такси (на фиксирана цена между 48 и 65 евро) или с бус (shuttle) на цена от 6 евро.

В апартамента се настанихме в късния следобед, освежихме се за броени минути и тръгнахме обратно към центъра на града. Слязохме на станция „Flaminio” и се отправихме към площада “Piazza del Popolo“. Някога „Площадът на народа“ е служел за екзекутиране на еретиците. Още с пристъпването на площада тъмнокожи господа ни посрещнаха тържествено с красиви червени рози, които ни „подариха“, след което поискаха да ги заплатим, разбира се. Балансът беше постигнат от красиви мигове, досадни продавачи, величественият египетски обелиск, още рози, прекрасни фонтани, още продавачи, църкви, плод на естетиката и историята. Запъхтени и изпълнени с любопитство продължихме нашата разходка, озарени от последните лъчи за деня.

Наслаждавайки се на поредната красива калдъръмена уличка, обградена от скъпи бутици, ненадейно се озовахме на  площад „Испания“, който изскочи от ъгъла. Намерихме си празно кътче на така известното стълбище, водещо до ренесансовата църква „Света Троица на хълма“, където да се разположим и да се насладим на нашата първа вечер в един от най-известните градове в света. В подножието на стълбите е разположен фонтанът с формата на лодка „Ла Боркача“ („La Borcaccia“).

Следващата ни спирка беше фонтанът „Треви“ (ит. “Tre vie” – три улици), станал световно известен от филма „La dolce vita”. Намерихме го в целия му блясък и светлина, снежнобял и наобиколен от хиляди посетители, опитващи се да се доберат до вълшебните му води, за да хвърлят монетата си – доказателството, че ще се върнат отново някой ден (ние не хвърлихме монета, но пък забравихме част от сувенирите си в хотелската стая – предполагам, че и това е знак 🙂 ). Фигурите в него са запечатаната история на фонтана, създаден от Николо Салви, и изобразяват океан (в лицето на бог Нептун), изобилие и здраве.

Вечерната ни разходка в Рим продължи към друго вълшебно място – 4-те фонтана, изобразяващи божества (“Via delle Quattro Fontane”). Както научихме – това е най-високата точка на хълма „Квиринал“ и всеки фонтан предлага гледки в четирите посоки на света – към Порта Пиа, към „Света Троица на хълма“ , към „Света Богородица Велика“ и към площад „Квиринал“. Оттам продължихме към площад „Барберини“ пред едноименния дворец. Поредният фонтан („Тритон“), издигащ се там преплиташе в себе си няколко изящни символа, едни от които бяха пчелите, тясно свързани с рода Барберини.

Следващия ден посветихме на емблемата на Рим – Колизеума. Слязохме на метростанция „Република“ (“Repubblica”) и продължихме пеша до Колизея. Преминахме през Траяновия пазар, разположен на три различни улични нива и оттам – направо площад „Венеция“. Там е разположена известната колона на Траян  – представлява 38-метрова мраморна колона, на която спираловидно са изобразени сцени, пресъздаващи битките на императора (върху него са издялани 2600 фигури). Продължихме към огромния замък на Виктор Имануил Втори, който ни предложи една от най-прекрасните гледки на света.

  

Колизеумът ни посрещна кротко и величествено, накичен с дълъг гердан от туристи. Опашката продължаваше до безкрай, а около нея кръжаха хора от всякакъв произход, предлагащи билети, с които можеш да прескочиш опашката и да не чакаш часове (които са на двойна цена от тази на билета). Не се подлъгвайте – можете да прескочите опашката като закупите билети онлайн – излизат 2 евро по-скъпо (14 евро), но спестяват много време.

Мястото, на което попаднахме, беше невероятно и огромно. Енергията те удря още от входа, приканва те с малките си тунелчета и въображението ти започва да се вихри по арената, биейки се с гладиаторите. Уникално място, за което в миналото се казвало, че ако изчезне, ще и изчезне и Рим, и след това – целият свят. Може би Колизеумът беше едно от най-величествените места, които посетих и което ме накара наистина да съпреживея, замълча, почувствам.

Излизайки от Колизеума ни пресрещнаха маскирани гладиатори от северната ни съседка, подканящи ни да се снимаме с тях (след което не те оставят на мира, докато не им оставиш бакшиш от поне 5 евро). Заедно с тях те преследват и продавачи на селфи стикове, външни батерии с незнаен произход, вода, шалове и каквото се сетите. Те ни изпратиха до Форума, който е на няколко крачки от Колизеума (билетът важи и за там). Говори се, че тук се е зародил Рим.

Форумът разкрива гигантски колони, древни храмове и дълги стъпала, водещи към хълма Палатин със своите градини, старинните фонтани и лабиринти, напомнящи за Рим в античността. Правят впечатление и дърветата, които виждах за първи път (в Рим е пълно с тях) – високи иглолистни дървета, но сякаш с корона, наречени „Umbrella pine”. Тук също е място, в което наистина те потапя в миналото и не ти се иска да си тръгнеш.

Разходката ни продължи до Пантеона – само за няколко минутки не успяхме да се вредим в работното време. Известен е с това, че бетонният му купол е най-големият в света без арматура – издигнат е на височина от 43,3 метра над пода. За щастие и друга туристическа група не беше успяла да стигне на време и водачът им разказваше историята на мястото. И ние нададохме ухо – огромният отвор в центъра на купола е с диаметър 9 метра, като през него влиза освен светлина – и дъжд, а според екскурзовода, ако си свидетел на тази гледка, ще я помниш цял живот. По думите му – заради вакуума, който се създава, кара капчиците да танцуват нагоре и надолу и създават илюзията, че са малки летящи прашинки. Екскурзоводът разказа и за друг интересен факт – светлината, която излиза от отвора (наречен „Око“) попада в центъра на Пантеона само в един ден от годината – на 21-ви април, когато е и националният празник на Рим. Няма случайности при гениите!

Със сетни сили, вече късно вечерта, стигнахме до поредната изрисувана римска картина – мостът пред замъка „Сан Анджело“, предлагаш гледка към Сикстинската капела – не можеш да откъснеш погледа си с часове. Рай, от който не искахме да си тръгнем. Рим вече притихваше, вечерните светлини запленяваха и потапяха на това място всяка душа, всяка мисъл, а дамата-уличен музикант, която свиреше на арфа още повече допълваше атмосферата.

Последния ни ден в Рим решихме да посветим на Ватикана – това мистично местенце в сърцето на италианската столица, което до момента свързвахме с незнайни красоти на човешкия гений, конспирации и великденските приветствия на папата. Красотата на мястото се загуби още докато чакахме на опашката – билетите, които можехме да си купим онлайн вече бяха изкупени, но пък чакахме не повече от 20 минути, потопени в сладки приказки и леко нервни от досадните в „Skip the line” типове, които вече познавахме от Колизеума или продавачите на всичко. Кошчета почти нямаше нито тук, нито в Рим, на което се дължи мърсотията навсякъде в града. Тъжно, но факт. Успяхме да влезем, разтопени от жегата, тъй като всички бяхме облечени по протокол – дълги панталони и рокли под коляното, загърнати в шалове. Уви – явно тази забрана беше отпаднала заради жегите навън, тъй като имаше дами, облечени с цял бански и минижуп, например…

За щастие бързо забравихме заобикалящите ни тълпи. Очите ни едва побираха детайлите и изяществото на зала, след зала, произведение след произведение, макар лавината от хора да се опитваше да ни попречи да поспрем и да изчезнем от света, дори за няколко мига. Когато влязохме в Сикстинската капела полицаите на входа креснаха „ТИШИНА!“ и за няколко секунди всички замръзнахме в почит на това мистично място с разпнатия Исус в реални размери вътре. Над нас открихме величията на изкуството, останали и до днес неразгадани.

Целия ден прекарахме в разходки в суверенната държава Ватикана, заобиколени от всяващите респект военни, докато не се измъкнахме от тълпите и се потопихме в истинския Рим – този на малките тесни улички, с бръмчащите скутерчета, които с лекота се провираха между сградите и се бяха запътили на някъде, на тихо местенце. Искахме да се загубим, да се открием, да влезем в някой блок, да танцуваме и тайно да се прегръщаме. Всеки почувства мястото по свой си начин – забелязах го по тънките, едва уловими усмивки по лицата на всички. Ах, Рим! Не ни се тръгва от теб!

Разходката завършихме умишлено на едно от най-кокетните места в италианската столица – Кампо дей Фиоре – площада с ресторантите, както го наричат местните. През деня на този площад се разполага пазар за пресни плодове и зеленчуци. В центъра на площада ни приветства бронзовата статуя на философa Джордано Бруно, като компания му правеше симпатичен дядо, който изработваше красиви сребърни бижута. Насладихме се на типични италиански деликатеси с по чаша вино и сладки приказки до безкрай. Взехме от Рим максимума, който успяхме, но Рим, запомни, ще се върнем отново!

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: Никола Пенчев, Димитър Петков

Не само да научиш, но и да преживееш (интервю с Кремена Петкова)

Годината е 1980-та. Емил Петров тъкмо се е настанил в хотелската стая на парижкия хотел. Впечатлен е от цветния телевизор в стаята си и колко близо е пощата, от която ще изпрати телеграма до съпругата си. Скоро и тя ще пристигне, за да изпълни „Кармен“ в операта на Париж. И така започва неговото пътуване. Нашето пътуване. Пътуване във времето, към себе си и към другите.

Запознах се със сугестопедията преди години на място, в което попаднах случайно. Видях само забележителни стаи без чинове и дъски. Курсистите сядали на земята, за да им е по-комфортно. Съвсем скоро отново открих този метод – любопитството ми ме заведе към това приключение.  Там се озовах в една друга реалност. Един красив и шарен хаос, който се подреди с течение на дните. Чрез музика, песни и танци открих важна информация за себе си и хората, с които си взаимодействам – там сте едно, там сте равни. Чрез излизането от реалността, тази извън четирите стени на занятието, влизаш в безграничния си вътрешен свят и този на езика, който изучаваш. В този свят ме въведе Кремена (позната като Маргюрит или пък Ая) – една необикновена преподавателка по френски. Или пък беше режисьор на филм?

13533184_1197980943567771_6689123668504331426_n

Кремена Петкова завършва Френска филология, преминава през собствена езикова школа в град Варна. Преподава френски език и български език за чужденци чрез метода на сугестопедията в езиков център „Вихровения“.  

 

Кремена Петкова – Сугестопед и вдъхновител

След като завърших Френска филология, логичното продължение за мен беше да започна да преподавам. Представях си как символът на Айфеловата кула ще привлича хората да го учат. Затова основах своя школа. Но действителността беше друга – английският се търсеше повече. Френският остана много назад, заспа, задряма. Докато един ден нещата не се промениха. Същественият ми досег със сугестопедията беше през 2010 година във Варна.

За човек, който не се е сблъсквал с този метод на обучение – ще му се стори пълен хаос. И в началото е така. Много хора попадат случайно на метода. Не ги съветвам нищо, за да не поемам отговорност. Не всеки би разбрал този метод, тъй като той комбинира психология и педагогика в себе си. Затова задължително правим среща с всеки, който би искал да се запознае с метода. По време на нея аз се старая, според човека срещу мен, да дам максимално много и ясна информация. Така ако не е запознат със сугестопедията, да има върху какво да помисли, ако е мислещ тип, или да реагира, ако е от реагиращите.

_DSC2107Преживяването е всичко при сугестопедията. Самата аз преминах сугестопедично обучение по испански, за да видя какво е да си от другата страна, да видя какво е да чуваш за първи път даден език и да не го разбираш. Важна част от занятията ни е концертният сеанс. На фона на най-емоционалната за мен музика – класическата – се чете текст от нашия сценарий (в случая – урока). Чрез бавното и емоционалното четене се опитвам да извадя курсистите от реалността, да ги потопя в преживяването. Винаги съм смятала, че този сеанс изпълнява много функции, за които и не подозирам. Работи на много нива. Например – бавното четене с тази една специфична интонация, затихване и усилване на гласа. Всичко това се прави за предаване на емоции._DSC2114

От друга страна – бавното темпо, с което се чете смятам, че е един от начините да се свали логическата бариера. Ние обработваме информацията, която ни се подава с определена скорост. Спираме ума от това да иска веднага да разбере, да не се фокусира върху това, което казваме в момента. Целта е да се отвори една врата, през която да кажете на емоциите и новата информация „Добре дошли сте!“. Всичко това се случва вътре в самите участници. И това не е непременно заради нещо, което чуват. Не е нещо, което прави персонажът Емил Петров, което да ги трогне. Самата интонация, музиката правят всичко. Това позволява да преживяваме и наши си неща, скрити, които ей така, просто изникват от някъде. Просто сме им позволили, тъй като сме се доверили на процеса.

То действа по различен начин на всеки един. Това не е само при слушането. Когато те поеме музиката, действа изключително освобождаващо. Участниците също представят кратки концертни сеанси – разменяме си ролите. Не е лесно да се научиш да четеш по този начин. Беше голямо предизвикателство за мен да преглътна личните си преживяванията. Поплаквала съм, признавам. Но това е част от развитието. Това, което правиш, преживяваш – всичко това се различава от общата педагогика. Беше трудно и да се справя с личните си съпротиви. Бях свикнала аз да водя, аз да ръководя. Но сега не е така – груповата динамика ме води. Правиш това, което ти позволява групата. Не всеки е готов да се отдаде на процеса на 100%.

_DSC2129-3

Друг елемент от занятията ни е груповото четене – също част от нашите вътрешни преживявания. Задава се общ ритъм. Всеки го преживява по различен начин. Четем и превеждаме. Бях свикнала в часовете в школата си да говоря предимно аз и единствено на френски. Мислех, че не е нужно постоянно да се превежда на български и че това е най-правилното. Смятах, че съм се развила, а сугестопедията ме връща назад, като ме кара да балансирам между българския и френския. Научих се да правя това, което е полезно за групата и за научаването.

В началото не знаех много какво правя. Спомням си най-първия курс, няма да го забравя. В момента, в който реших да се занимавам със сугестопедия, изведнъж имах група от 6 души, които искат да учат френски по този начин. Изведнъж се промени моята професия! Хората бяха с много различни, някои с погрешни, нагласи, бяха недоверчиви. За част от тях сугестопедията бе вид хипноза, дихателни упражнения, успиване – част от предразсъдъците, с които се бяха сблъскали. Влизането в роли също беше една от трудностите – особено за мен. Но пък много се увлякох. Тук хората получават ново име и нова професия, народност. Този елемент им помага да се изключат от действителността, да активират въображението си, да се отдадат на процеса. Цялостното присъствие е от изключително значение. Както от моя страна, така и от страна на участниците. Това е част от психологическия момент. Хората казват, че излизат променени. Аз като преподавател – предлагам. Това е и принципът на сугестопедията според проф. Лозанов.

Относно съпротивите на участниците – не всеки идва с недоверие. Професор Лозанов, откривателят на методиката, споменава за три бариери, които са в нас и ни съхраняват като личности, те са полезни за нас. Те са логическа, емоционална и етична. При говоренето на език трудността идва от това, че някоя от бариерите е подсилена. Това е другият начин, по който работи методът. Идеята на сугестопедията не е да се справи с някоя от тези бариери, а да повиши доверието в процеса, доверието на участника. Към мен като преподавател.

_DSC2108

Друго притеснение при участниците е правенето на  грешки. Свикнали сме, заради училище, че обикновено грешката води до санкция. Когато има съпротива към някоя от дейностите, тя е най-често страха от грешка, от това да се почувстваш несигурен, от това, че ще напишеш нещо невярно. Когато има такива реакции, аз ги вземам под внимание, наблюдавам ги. Това означава, че за някого от курсистите има проблем с доверието или нещо друго. Не винаги се получава. Някои хора пък имат проблем с това да си покажат емоциите. Аз няма да направя нищо активно, за да ги накарам да ги покажат. Няма да им обръщам повече внимание, отколкото на другите. Понякога има съпротива срещу говоренето, срещу писането, срещу игрите – всеки момент на инфантилизация. При някои е много важно всичко да е системно. Особено в началото – целият хаос ги притеснява. Очакват, че ето – ние сме възрастни, как така има неща, които не разбираме, каква е логиката в това?

_DSC2128-2

Относно системата за това защо френският е такъв – аз съм намерила истории, които да използвам в такива случаи. При някои използвам повече, при други по-малко. Има много въпроси „Защо?“, свързани с френския език, които нямат отговор. Една от тези истории, която използвам обикновено при работата с деца, е например за Луи XIV, Краля Слънце. Винаги, разбира се, трябва да има съзнание, че историята е измислена. В нея разказвам, че Луи XIV е бил най-добрият във всичко, но бил най-зле с писането и четенето. Затова създал закон, в който това което се пише да не се чете, така че всички да се объркват. Това звучи правдоподобно, нали? 🙂

_DSC2113

Песните и музиката имат централна роля в този тип обучение. Те са поредното голямо предизвикателство за участниците. Всеки се нуждае от пространство, да присъства самостоятелно и да не бъде поправен и да чуе собственият си глас. В сугестопедията се използва така наречената „вибрираща педагогика“. При някои е нужно повече време да направят връзки с езика. Всеки работи със собствено темпо. Аз не мога да очаквам още на втората седмица при всички да има еднакъв прогрес. При един може да се забави, после да се забърза. Това е естествената крива на начина, по който ние възприемаме информацията. Днес по-бързо и с много весело настроение, утре може да забавим. Позволява се да се следят емоциите, които не са нещо константно. Затова и присъства толкова много музика по време на обучението. Един тон може да събуди определена емоция. Затова и педагогиката следва тази закономерност – няма константност. Нашето лично, постоянно променящо се, състояние на хора е една вибрация.

Невербалното общуване също играе важна роля в сугестопедичното обучение. Професор Лозанов говори за периферни възприятия, отчита, че в един процес на общуване много по-голяма част от информацията преминава в това как се случват нещата, не какво се казва. Има един анекдот, че мъж се развел с жена си, защото нарекла друг мъж „глупак“. Но защо, смятате, се разплита чорапът? Защото мъжът й чул, че в интонацията, в която изказала „глупак“, тя вложила емоцията на думите „мой любим“, когато се обръщала към своя съпруг. Тоест, неосъзнатата част от нея говори друго. Затова присъстват тези табла около нас. Понякога са поставени, защото съдържат важна информация, друг път просто да останат пасивни. Това изключително улеснява работата.

_DSC2110

Начинът, по който ние се отнасяме към нашите участници, и начинът, по който ги предразполагаме да се отнасят към нас, е чрез дистантна близост. Тук мисля, че най-много имаме да извървим всички – и аз, и колегите. Тоест, до каква степен си позволяваме да бъдем близки до вас, но не прекалено. Затова аз изключително предпочитам да използвам учтивата форма, този вид дистанция, който се създава. Но като започнах да преподавам български език на чужденци ми беше изключително трудно да говоря на „Вие“. Особено с последната ми група. Те учат българския през английския, в който няма разлика в тази форма. Много често аз го преекспонирам това „Вие“, играя го президент или някоя висша фигура, за да могат да свикнат да различават присъствието на „Вие“ и „ти“. Между другото -чужденците, които идват при нас да учат български изобщо нямат представа какво е сугестопедията, само знаят, че е весело. И така, без да разберат, навлизат в нашия език._DSC2116

Нещо, което не одобрявам е, че системата сугестопедия е набедена за бърз метод. Напротив – със сугестопедията се учи бавно в най-хубавия смисъл на тази дума. Имаш време да усетиш какво се случва с теб. Да, материалът, който се преподава може да е много, но реално можеш да вкусиш от всичко. Ние нищо не правим бързо. Може би бързината идва от там, че се залага много материал, който присъства пасивно в съзнанието на всеки участник. Активирането му е друг процес. Това, че вие сте били на концертни сеанси и сте се доверили на преживяването – това означава, че цялата тази информация вече е във вас. Начинът, по който тези части от нея ще се активират и вие ще ги превърнете в свое активно знание – това е другата част на сугестопедията.

Чрез сугестопедията не се учи, а се преживява.

_DSC2118

 

Автор: Петя ПЕТКОВА

Редактор: Милена Николаева

Алиса – от реалния свят до страната на чудесата (интервю с Мариана Калъчева)

Винаги съм свързвала френския език с нещо красиво, изящно, цветно, изрисувано и същевременно – тайнствено. Благодарение на този език срещнах човек с подобни качества, който в една друга реалност може да бъде моя сестра. Може би вече сте срещали картините й. Ако не сте – завиждам ви, че ще се докоснете до тях за първи път. Тя определя себе си като една летяща фигура, която си мени формата, цвета, настроението, косата, лицето, усмивката, погледа и направлението си… понякога. Един разговор с нея носи вдъхновение, топлина и много ярки цветове, а тя самата е изкуство, екзотични плодове и тюркоазен блясък. В нея открих образите на две жени – Мариана Калъчева и Алиса в страната на чудесата.

bio

Мариана Калъчева работи като художник в България и Южна Франция (напоследък). Твори във фигурален и наивистичен стил. Малките герои на Марияна и техният паралелен свят носят радост и вдъхновение.

Нейни картини са притежание на частни колекции в България, Русия, Сърбия, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Турция, Италия, Великобритания, Бразилия, САЩ.

Мариана Калъчева, художник-пътешественик

„Алиса винаги е била мой любим герой, най-вече от грамофонните плочи, които слушах като малка. Тогава въображението ми работеше изключително бързо и ефективно, както на всяко дете, а Алиса все попадаше в уникални ситуации, за които мечтаех да ми се случат. Къде е Алиса в момента ли? Тя е на разузнаване 🙂 Хванала си е чантата, бързо е изпердашила с едни обувки и е тръгнала на път. Алиса е на път да завладее новите си желания.“

Изкуството ми е съчетание от два стила – фигурален и наивистичен – мост между реалния свят и страната на чудесата. Това изкуство е изкуство на цвета.  Емоцията, която е облечена в цвят. Тази емоция идва дълбоко от сърцето ми – цветна дъга, която много често използвам в сюжетите си. Тази дъга създава настроение. Тя никога не го взима, а го дарява. По този начин изпълва мен с щастие и се надявам и този, който я съзерцава.

snimka_2
Дървото на желанията

Първата ми картина в наивистичното изкуство е и картината, която никога не продавам – „Дървото на желанията“. Винаги върви с мен навсякъде, където живея. Тя ми носи изпълнението на желанията. Колкото повече се сближа с тази моя картина, толкова по-често си изпълнявам желанията, и то бързо. Имам усещането за такава зависимост и затова тази картина наистина е знакова. Преминала съм през портрети, графики, отпечатъци – те бяха един друг свят, чрез който открих детайла.

 

 

Често откриват в картините ми елементи от творчеството на Пикасо, Хундертвасер или Климт, в което не виждам нищо лошо. Един художник би трябвало да търпи някакви изменения по пътя, по който върви. Климт ми беше един от любимите, Хундертвасер също е много интересна личност. Вдъхновяват ме и български автори като Иван Милев и Константин Щъркелов, например. Но при всички тези художници има две неща, които ги обединяват – начинът на пресъздаване на детайла и интерпретацията на цвета.

„Има картини, които звучат цветно, дори и да са монохромни. Има други, които обединяват много цветове в едно.“

Разнообразието в творчеството ми се дължи на различните ми настроения или пътешествия. Те ме вдъхновяват понякога да изобразя цяла поредица. Една от тях беше изложбата ми с ангели преди няколко години. Реших да нарисувам основните седем архангели. Направих проучване кои са те, с какво се занимават. Чувствах се длъжна да го направя. А създаването на такава изложба изисква седмици труд и лишения. Много ми помогна и ателието, което имах тогава. То се намираше на хубаво място на река Марица, много приятен район в град Пловдив, любимият ми.

И там – съзерцавайки хълмовете, реката, слънцето, което се галеше във всеки един детайл по дърветата, по реката, с хилядите отблясъци, ме вдъхновяваше. Ако има глас, който ти нашепва направи това или онова, зараждайки се като идея или задача, която да направиш, събуждайки се сутрин – аз така една сутрин се събудих с тази идея – да направя своите архангели.

snimka_3

Любовта, вярата в доброто и баланса в природата заемат централно място в изкуството ми. Това е една от първопричините да създаваш изкуство – в търсене на любовта. Това е нещото, което задвижва. И слава Богу! Когато си воден от любов ти ставаш по-фин.

Така вдъхновението се появява под формата на малки пухчета, които се носят и кацат по главата и раменете. Те са толкова нежни и ефирни като малки феи, че в един момент, в който ти станеш груб със света, те ще изчезнат. Появяват се, когато обичаш и си обичан, когато правиш нещо хубаво – един много по-фин свят се открива за теб, който ти носи толкова много идеи, значения, нови вратички, прозорчета, които да отвориш и да погледнеш.

За разлика от това, когато потъпкваш нечии чувства или пък своите собствени чувства, когато се самозаблуждаваш в някаква грубост или в някакъв по-сив оттенък на света около теб, тогава всичко като че ли изчезва, става прозрачно, стопява се и тогава не знаеш за какво да се хванеш.

snimka_1

Вдъхновението ми идва по много пътища. Така идват и героите ми – едни ти чукат на вратата и сутрин като се събудиш – направо им отваряш и, както си излязъл от съня – те са добре дошли в реалността. Други се появяват от комуникацията ми със съвсем реални личности. Мога да пресъздам продавачката в магазина за кифли или пък минаващия трамвай… Случвало ми се е както си вървя по улиците на Париж и пред мен да мине трамвай с отворени врати – пълен с новите ми герои – един носи куфар, друг – чанта, трети си е отворил ризата, четвърти въздъхва и цялата тази амалгама от хора и емоции прави една приказка, която не бива да се пропусне.

snimka_4

Някои герои се появяват и в съня. Така видях малката Емануела – моята неродена дъщеря. Може пък и да не е дъщеря… Но така си я представях. И така се появи преди 5 години. Надявам се скоро да се появи в живота ми.

Когато ме връхлети вдъхновението – всичко останало застива и спира да съществува, както една от идеите, които получих след сесия по йога. Тогава всичко беше много особено, защото всичко останало замря и в това време-пространство се намираха само героят и неговите кучета, които бягаха с него. Всичко това застина във въздуха над мен и нямаше нищо друго. Те просто се носеха във въздуха и вятъра мяташе ушите на тези кучета. Така видях следващата си картина.snimka_5

Имам други картини, които рисувам, защото съм видяла някаква интересна гледка или град. Често черпя вдъхновение от пътуванията си из Европа. Наскоро мой приятел нае яхта за пътуване между гръцките и турските острови и от нея съзерцавахме различни островчета с малки градчета, които бяха толкова китни, толкова приказни и цветни, че трябваше да пресъздам нещо от този нов свят, който виждам. Пътувала съм много и продължавам да пътувам, а това е един от най-големите извори на вдъхновение. Така се появиха съчетанията между българска и гръцка народни палитри, турски орнаменти, препратки към Барселона и Гауди, испански бикове или пък австрийски стил арт нуво и сецесион.

„Освен рисуването – другото нещо, което се свърза с мен – това е пътуването. За да провокира цветни идеи, пътувайки срещам различни хора и култури, места, странни явления.“

snimka_6

Хората на изкуството са по-странни хора, леко тупнати от Господ. Те имат различна гледна точка и възприемчивост. Сетивността на художника, на човека на изкуството, дори на музиканта, е по-особена. Тя се създава на някакво друго ниво, което може да е вътре в нас или над нас. Но това друго ниво – то открива един нов свят, оттам вече започват да се раждат идеите. Ако един художник е с отворени възприятия, всичко онова, което го заобикаля, ако той е в добро настроение, може да му даде достатъчно идеи да направи картини, колкото си поиска. Ако не е в добро настроение – съветвам го да си ближе раните и да чака. За да не се загуби магията. А когато в една картина няма магия – тя не носи послание и е само едно красиво табло с цветове. То няма енергиен заряд.

„Вдъхновението е това, което носи настроението.“

Едно от нещата, които ме вдъхновяват е разходката. Ако се нуждая от повече цвят – или отивам в някой интересен парк, или просто си намирам някоя улица и гледам хората, магазините, дърветата, гледам поведението на хората. Отивам на място, което ми е приятно. Обичам да ходя на ресторант и да наблюдавам хората как се движат. Забелязали ли сте как хората там са винаги с приповдигнато настроение? Когато отиват да споделят храна, да се почерпят, дори да изпият по чаша вино. Това ми харесва. Дори кафето сутрин в някое заведение би могло да бъде извор на вдъхновение, защото хората имат различно настроение, когато отиват да пият кафе или когато се качват в автобуса или метрото, за да се приберат. Предпочитам да наблюдавам хората в някакъв отрязък от времето, което е обедно-следобедно или вечер, когато все пак са се прибрали от работа или пък излизат на вечеря – тогава е по-различно.

snimka_7

Всичко, което ме провокира – носи вдъхновение. Това може да е оперен спектакъл, филм или пък списание – самите фотоси могат да извикат нещо в мен. Често си събирам списания – всичко онова, което зарежда визуалните ми сетива, за мен е добре дошло. Сега правя един цикъл „Зимни малки картини“. В процес са няколко картини, които съм започнала, но ги работя поетапно. Не е като да започна някаква картина и да я завърша. Аз съм започнала поне 10 картини, но за завършването им ми трябва специално настроение. Но за всяко нещо си идва времето. Някак си съм по-хаотична, започвам едно, довършвам го или го оставям за момента да си почине и след това продължавам с друго, което преди съм започнала.

snimka_8

Моето послание към хората е да останат позитивни, колкото и да е дълбоко блатото около тях, дори да са затънали непроходимо – винаги има надежда! Винаги има надежда за по-добро, винаги има път и врата, която се отваря, дори да не я виждаме.  Аз вярвам в чудеса и че всяко нещо, което правиш или не правиш, рефлектира върху теб. Затова се стремя винаги към нещо хубаво, цветно, позитивно – да го пръскам навсякъде, защото знам, че то един ден ще дойде към мен и ще се отрази върху мен.

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимките са предоставени от Мариана Калъчева

Можете да я откриете на :

https://www.facebook.com/MarKalacheva/

Homepage [Static]

Вурвуру – споменът, който топли

В края на август и началото на септември с моите приятели се отправихме към поредното пътешествие. Този път – извън България с една приятна цел: почивка и красиви гледки. Дестинацията: Вурвуру – прекрасна частица от средния „ръкав“ на полуостров Халкидики – Ситония.

След пристигането ни в хотел „Вурвуру“ (приличен хотел в началото на селището с малко собствено плажче), за секунди потеглихме към близкия плаж – „Кариди бийч“. Недостатъкът на Вурвуру е, че няма тротоари, както и ясно обособен център или парк. Липсва и крайбрежна алея, като най-близкият плаж се намира на 1 км от нашия хотел.

Според информацията, която открихме предварително – „Кариди“ е един от най-красивите плажове в околността. Уверихме се сами: тюркоазена вода, точно като картинка. А пясъкът – ситен като брашно. Дали затова че бяхме изморени от пътя – красотата на това място бързо се засенчваше от туристите с всяка крачка от наближаването ни. Тоалетни липсваха, затова на „удобни“ за тази цел места около плажа бяха разпръснати салфетки и тоалетна хартия. Хавлия до хавлия неуспешно се бореха за лично пространство, а падналите клончета от дърветата не ни позволяваха да се разхождаме боси. Жалко за красотата, жалко за цветовете. И въпреки тези малки негативи – мястото беше наистина прекрасно.

_dsc0127
Кариди

На следващия ден решихме да продължим с плажната си обиколка и потеглихме към препоръчано от приятели място – „Порто Елеа“ – къмпинг със собствен плаж. Следвахме табелките, не пътувахме дълго, тъй като къмпингът е част от Вурвуру. Пътят минава през красива борова гора и се разклонява на две – към заливите на къмпинга и към плажа. На „Порто Елеа“ има два отделни залива със собствени плажове.

Над плажа има пригоден паркинг с видео наблюдение. След като паркирахме – забелязахме, че останалите коли около нас са със софийски и пловдивски регистрационни номера. Това, което научихме е, че земята, на която е разположен къмпингът е собственост на Зографския манастир (един от най-големите манастири в Света гора на полуостров Атон и единственият днес български манастир там).

_dsc9628
Бахиа бийч

_dsc9561

Тъй като не продължихме в самия къмпинг, а тръгнахме надясно – се отправихме към плажния бар „Бахия бийч“ (бахия означава залив, от испански), който предлага шезлонги и чадъри през целия ден. Настанихме се на няколко свободни шезлонга, където ни посрещна млада българка с „Добре дошли“ и ни предложи българско меню.

Повече за самото място – предпочитана дестинация за гмуркане. Съветвам ви да си носите шнорхел, очила и обувки за плуване. Обувките са задължително условие, заради свободно виреещите там морски таралежи (как да действате, ако ви убоде един от тях – вижте линка). Храната е вкусна и засищаща, а обслужващият персонал грижливо обръща внимание на всеки гост. Вечерно време плажът на залива се превръща в нощен бар. Спокойно място за почивка и посрещане на залеза (или изгрева).

_dsc9618

Ден пореден. След сутрешното кафе и закуска от близкия хранителен магазин решихме отново да опитаме плажа във Вурвуру, но не Кариди. Разгледахме картата и видяхме десетки малки плажни ивици и се отправихме към една от тях – ей, така – без посока. Тръгнахме с автомобила, обиколихме и си харесахме хубаво сенчесто място за колата. Тръгнахме пеша по заформена пътека и какво се откри пред очите ни! Най-красивата плажна ивица, сякаш нарисувана, за да привлича, да гали сетивата. Решихме – тук ще сме.

Трябваше да се снабдим с чадър и много вода, защото няма концесия почти в цялото селище, както и на този плаж. Плажната ивица беше разделена с малки скални образувания, благодарение на които бяхме сами в цялото пространство, което си бяхме харесали. Водата леко се поклащаше, чиста като сълза и напомняща на езеро. Тук открихме рая.

_dsc9654
Плажът

Освен за закуска – да спомена на какво друго разчитахме за хранене. Близо до хотела ни често посещавахме заведение с хотелска част “Garlic” – приятелски настроени сервитьори, вкусна храна, нестандартно място. Там похапвахме традиционните гръцка салата, сувлаки и гироси. Придружени с Mythos или Alfa – добре охладени гръцки бири. Евива! („Наздраве!“, от гръцки според гугъл).

giros
Снимка: www.girosplusbeograd.rs

След това слюнкоотделящо отклонение, продължавам с нашите ежедневни разходки. Следващия ден продължихме към Ливрохио, който се намира непосредствено след Вурвуру. След преживяванията от екзотичния непознат плаж, останахме разочаровани от мястото. Типичен плаж, държан от концесионери – резервирани шезлонги и от близките хотели, предложения за хапване и пийване, шумни компании, семейства с деца, разговори на висок тон. Ако искате удобно местонахождение и целодневно обслужване – това място е за вас. Но ние решихме да се върнем на плажа от последния ден. Отново влязохме в приказката, красотата, тихия шум на водата и се отдадохме на гмуркане, игри на волейбол и четене по корем на горещия пясък.

_dsc9828
Райско кътче

Преди да довърша историята си за престоя ни в това, вече станало любимо, селище – ще ви запозная с малко факти за Вурвуру. Един от собствениците на хотела ни – усмихнат и приятен човек, винаги сънен, горд баща на близнаци – разказа, че Вурвуру съществува само през 4 месеца от годината. Типично курортно градче, в което няма постоянни жители извън месеците от юни до септември. Хотелиерите и собствениците на къщи за гости пристигат в края на май, за да се подготвят за сезона, да направят козметичен ремонт или да почистят.

Вурвуру се намира на 113 километра от Солун, на 15,8 километра от Никити и на 12,9 километра от Агиос Николаос. Вурвуру гледа към ненаселения остров Диапорос и осемте малки скални островчета, които го заобикалят, известни като ”деветте острова на Вурвуру”. До там можете да стигнете с наета от вас (или ваша) лодка. За заинтересованите – лесно може да си наемете кола, да отидете на екскурзия до близка дестинация или да практикувате водни спортове и гмуркане. Всички плажове в района са достъпни, а почти всички къщи в селището се отдават под наем.

_dsc9887
В един от крайбрежните барове във Вурвуру

Освен къщи, в които да нощувате, има места за забавления, като Лунапарка, който се намира на път за „Кариди“ и който посетихме – като деца яздихме бик, скачахме на батут, играхме баскетбол и билярд. Често от заобикалящите заведения организират забавления за своите гости. Случайно попаднахме на едно от тях.

В последната вечер от нашия престой се отправихме към организираната гръцка вечер от близкия италиански ресторант „Густо“ – с приветливи и забавни сервитьори, поназнайвщи по малко от всеки език. И добре, че успяхме да резервираме маса предварително, защото нямаше нито едно свободно място. Вкусна храна и силни емоции – така мога да опиша вечерта. Състав от двама танцьори се грижеха за доброто настроение на своите гости, като въвличаха всички маси в представлението си. Жените се учеха на гръцко сиртаки, а мъжете…. – те също, но с по-атрактивен край:

_dsc0079
След всеки танц – поднесено узо
_dsc0052
Сиртаки по гръцки

Певицата – прекрасен глас и усмивка – удобно седнала на барстол и придружена от музикант, пееше от място и допълваше прекрасната атмосфера на това място. След всяка песен благодареше на всички гости (мисля, че благодареше…) и ни караше да се чувстваме още по-добре. След много танци и веселба, заведението започваше да се опразва, летящите около масите сервитьори забавяха темпо и започваха да ни носят дежурните десерти, почерпка за нас. Тогава дойде апогеят на вечерта – гръцка възрастна двойка се престраши да потанцува пред всички и да напълни сърцата ни с любов и умиление. Прекрасен завършек, благодарим ти, Вурвуру!

_dsc9994
Наздраве!

Заредени, освежени и смеещи се – се ориентирахме към напускане на хотела на следващата сутрин. С широки усмивки, приканящи ни да се върнем пак – собствениците на хотела ни изпратиха с по една голяма бутилка домашен зехтин за подарък, ръкувайки се с всеки от нас. Как да не се върнем пак?

И се отправихме към следващата ни дестинация преди да се върнем в България – Къмпинг „Керамоти“ и остров Тасос. До скоро!

_dsc9637
Вурвуру

 

Автор: Петя Петкова

Снимки: Никола Пенчев

Редактор: Милена Николева

Източници за фактите, свързани с Вурвуру:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%83%D1%80%D0%B2%D1%83%D1%80%D1%83

http://www.feelgreece.com/bg/vourvourou

http://www.circuitrent.com/vourvourou/?lang=bg

http://campingrocks.bg/bg/posts/9/kymping-porto-elea–gyrtsiya

http://www.globetravel-bg.com/offer/cat_42/offer_2558.html

 

 

Време за усмивки с Треньора по усмивки (Интервю с Деси Крумова)

Смехът – най-приятният начин да се освободим от напрежението, да оставим зад гърба си грижите (поне за малко) и да направим деня си по-приятен. Често забравяме да го правим, потопени в работа, мисли за бъдещето, бързане – препятствия, които неочаквано излизат на пътя ни всеки ден. От Треньора по усмивки научих, че е време да станем оптимисти, да гледаме винаги от смешната страна на нещата, да приемаме хората такива, каквито са. Срещам ви с Деси Крумова, която разказва за пътя си от сигурния бизнес до професията, която я прави щастлива – да учи хората да се смеят чрез „уроци по усмивки“.

Деси Крумова, треньор по усмивки

„Научих се да гледам от смешната страна на нещата“

Всеки човек в живота си има моменти на слабост, на слава, на гордост, на успехи и трудности. Целите се променят, а ние трябва да бъдем адаптивни към промените. Много бързо влязох в големия бизнес – отказах се от личен живот, сън, свободно време – работех много интензивно. 10 години бях в рекламния бизнес, бях и собственик на рекламна агенция, бях подложена на много стрес. Това остана част от живота ми, с която много се гордея – много ми даде, но и много ми взе. Работата ми беше свързана с бързо реагиране при различни стресови ситуации, комуникация с клиенти и с производство. Стрес, нерви, бързане, бързане, бързане.

В един момент се обърнах назад и се зачудих „Добре, де, какво правя ???“. Осъзнах, че парите и работата не са всичко. Осъзнаваш го тогава, когато те удари в здравето. В този момент осъзнаваш, че всъщност това, което трябва да обичаш най-много си самия ти. Трябва да обичаш себе си, за да могат да те обичат и другите, за да можеш, когато се обърнеш назад да си кажеш „Да, аз го постигнах и се гордея с това“.
Трудно се съчетават две неща едновременно, говоря и за лично, и за професионално развитие. Но с течение на времето започнах да отделям много време за себе си – да се изучавам и да се обучавам, откривайки психологията и тренингите за ума и смеха, действия, които все повече заменяха стресирания ми начин на живот. Разбрах, че всяко ежедневно действие трябва да бъде осъзнато – дори миенето на една чаша. Така разбираме колко много незначителни дейности отнемат от времето ни – например скролването на фейсбук профила си, вместо прочитането на няколко страници от хубава книга. Започнах да отделям много по-малко време на разговорите по телефона и да прекарвам повече време сред природата и близките си.
12885985_550744135085847_8389413529078925197_o
Така осъзнах, че искам да живея по друг начин, макар да го открих докато търсех как да подобря работата си, да оптимизирам времето си. Докато се занимавах с ПР, посетих такъв курс. Той беше свързан с това как да се преборим със стреса и ежедневните спънки, които „обръщат каруцата“.

 „Открих, че смехът е нашето безплатно лекарство“.

Трябваше да организираме тренинг на тема, която би ни допаднала. Докато се чудех какво искам да правя, през цялото време в главата ми звучеше „Усмивката, усмивката…“. Реших, че е нещо важно и се заех с новата си мисия – започнах да търся всяка информация с тази дума, каква може да е връзката на усмивката със стреса. Открих море от информация, изследвания, данни. Открих, че смеейки се, ние подобряваме и функционирането на организма. Когато се смеем освобождаваме най-различни хормони на щастието. Уж всеки го знае, а го пренебрегваме. Като деца се смеем толкова много и често, а с времето като че ли забравяме да го правим.

„Според изследване децата се смеят между 300 и 500 пъти на ден, а възрастните – до 15 пъти на ден“.

Ето как забравяме, че сме били деца. Скриваме детското в себе си, ставаме сериозни, приемаме всичко на сериозно, вкопчваме се в ситуацията, сякаш не можем да излезем от нея, а винаги има поне няколко решения. Забравяме и друго – да се смеем! Дори когато шофираме – колко пъти на ден попадаме в абсурдни и стресови ситуации? Въпрос на избор е как да реагираме – дали ще се изсмеем на ситуацията, или ще се ядосаме. За мен това е най-важно – да можем да се надсмеем всяка една ситуация, колкото и трудна да е тя.

10922713_931880186845536_6992206520015994444_n

„Скоро пазарувах в голям хранителен магазин, наредила съм се на дълга опашка и изведнъж лентата с наредените покупки от мен и другите клиенти блокира и събра продуктите ни накуп. Представете си колко ядосани физиономии се появиха за секунди, готови да избухнат всеки момент срещу изчервилата се от притеснение касиерка. Аз се спогледах с едно от тези изнервени лица пред мен и казах „Е, техника, случва се всичко!“ с най-голямата си усмивка. За мой късмет – хората около мен реагираха позитивно на думите ми, успокоиха се, дори се разговорихме, пошегувахме се и така проблемът беше много бързо решен. Така всяка ситуация може да се обърне“.

Започнах повече да наблюдавам какво правят децата. Много по-изобретателни са и то точно чрез смеха и играта. Истината се ражда някъде между смеха и игрите. Откакто се занимавам с йога на смеха, все повече се натъквам на разкази на хора, променили живота си, благодарение на смеха. Един от тези разкази, който ми подейства отрезвяващо е на Норман Казънс – „Човекът, който разсмя смъртта“. Той разказва как след като му поставят диагноза с фатален завършек, шокиран от това – той решава да смени гледната точка. Решава да се отдаде на положителни емоции, да се откаже от новините по телевизията, започва да гледа забавни филми, да слуша весела музика, за да види какво ще се случи, тъй като няма какво да губи. Показателите му веднага започват да се подобряват и той си казал „Ще изляза от тази болница ходейки“, защото не е можел ходи. Само след година – излиза здрав и на два крака, помагайки си със смеха.
13247898_569818373178423_1817154622464406340_o
Да, смехът не е панацея, но може да подобри състоянието ни. Не е лесно да се смеем в лоши ситуации, но ако тръгнем с преструвка – мозъка не знае кое е истина или не – променяме биохимията си, снижаваме стреса. От децата най-добре можем да се научим да се „преструваме“, че се смеем. С тях се работи много по-лесно. Те все още не се притесняват, че ще се изложат, искат да играят, да скачат, да се смеят.
Чрез смеха се работи върху това децата да се научат още от малки да не приемат толкова сериозно нещата и да проумеят да търсят другата гледна точка. Това е начин на живот, който се възпитава още „когато желязото е горещо“. Имам идея и да организирам тренинги с деца и родители заедно, за да може родителят да се научи от детето си на важните неща в живота, да промени комуникацията си с тях. Много е лесно да натиснеш копчето на телевизора, да дадеш таблета или телефона, поставяйки „mute” на отношенията с детето си. Когато родителите играят с децата си чрез смеха, те събуждат своето заспало дете в себе си.

„По време на сесия по усмивки, хората създават така наречените „котвички“

Искам да припомня на хората, с които работя за нещо забравено. Да ги науча да не забравят да се усмихват. Наблюдавам как хората само за един час променят цялото си излъчване и настройка, благодарение на смеха. Това е и предпочитан вариант за подобряване на работата в екипа. Когато хората имат трудности, те си създават различни „котвички“, както ги наричаме, с които можем да си помогнем, когато ни е трудно. Това е психологичен процес. Повтарянето на едно цяло действие може да промени реакцията ни спрямо него. Така объркваме мозъка – изграждаме нови невронни връзки. Когато ти се случи нещо и искаш бързо да се освободиш от стреса, просто правиш това действие, движение. Мозъкът помни и веднага започва промяна на биохимията в организма.
„Движението създава настроението“ – казват гурутата на терапиите със смях и това е вярно. По време на такова занимание, йога на смеха или смехотерапия, не бива да очаквате, че някой ще ви разказва вицове или ще се прави на клоун. Целта е всеки сам да работи, но в група. Груповата динамика спомага за плавното протичане на този процес. Нещата не стават на сила. Идеята е да се забавляваме и да се научим как чрез игрите да решаваме нашите ежедневни проблеми и стресови ситуации.

13268087_570801429746784_3153891860560075964_oУча хората на това, което знам. Упражнение за стоп на стреса, което извършваме по време на уроците по усмивки е изговарянето на простите срички „Хо-хо-ха-ха-ха“. Тези, на пръв поглед, прости и безобидни срички стават нашата „котвичка“. Изричаме ги на глас и пляскаме с ръце – мозъкът вече го свързва с нещо положително. Чрез смеха отделяме хормони на щастието и когато ни е страх или сме под стрес – да се изсмеем е най-нормалната реакция.

Смеейки се, ние все едно сме изпили цял коктейл от хубави хормони. Че дори и бебета се смеят в утробата на майките си. Това е нещо, което подпомага ежедневието. Не казвам, че по цял ден трябва да се смеем на всичко, но да се смеем е здравословно и смехът не може да се предозира.
Интересно е, че една минута истински смях се равнява на толкова хормони на щастието, колкото можем да си набавим като изядем 2000 шоколада, като при това без да сме приели нито една калория. Смехът е лекарство, здраве. Когато човек си тръгне ядосан от една ситуация, през целия ден ще го „държи“ тази емоция. Може би затова често се случва да си казваме, че днес не е нашият ден. Но това избираме ние самите. Българската поговорка „Много смях не е на хубаво“ също е убеждение. Моето беше същото, но го промених.

„Смехът е страхът на стреса.“

Обичам хората и комуникацията с тях. Обичам да се смея с хората. Смехът е заразен. Трудно е да останеш сърдит или сериозен, когато един човек срещу теб е усмихнат. Веднага давам пример с „любимите“ държавни институции, гишета, каси и пр. Влезеш ли там с широка усмивка много по-бързо и качествено те обслужват, защото по този начин донасяме малко слънце в еднообразното ежедневие на тези служители.
Когато се усмихнеш на непознат на улицата е същото – правиш един човек щастлив. При по-голямата част от случаите, хората отсреща също се усмихват. Сами виждаме колко е приятно, когато сме в планината и се разминаваме с хората и непознатите ни се усмихват и ни поздравяват. Просто хората се усмихват рядко, вървят намусени, затворени в себе си. А не разбират, че усмивката е вратичка към другия.
Съветвам всички хора да посрещат и изпращат всеки ден с усмивка. Предизвиквам ги да се усмихват повече и да приемат, че всеки проблем има поне две решения, като нито едно от тях не е стресът.

 

Снимките са предоставени от Деси Крумова.

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Към бивака! („Бяла река“)

Любител съм на палатките от съвсем скоро. Преди свързвах нощуването сред природата с комари, мухи, неудобство и студ. Но, благодарение на добра компания и адекватна подготовка – вече къмпингуването стана едно от най-жадуваните ми изживявания. След кратко проучване и отзиви от уста на уста, с приятели се отправихме към бивак „Бяла река“ в близост до Калофер.

Пътят за бивака се намира вдясно от Калоферски манастир „Въведение Богородично“, ще откриете малка табелка за ориентир. Приключението ни започна още след края на асфалтирания участък – второстепенен път с много изненади. Съветвам ви ако имате възможност, да използвате по-стабилен автомобил.

С наближаване на мястото клетъчното покритие на мобилните мрежи угасваше бавно. Още по-добре – да си без телефон се свиква за не повече от 1 час. После не искаш и да чуваш за него.

_dsc7509

Открихме мястото, запознахме се с правилника и се отправихме към резервираното от нас място „Маса номер 6“. Наричат така индивидуалните места за разположение на палатките. Със заговорническо намигване управителят на бивака ни съобщи, че „Шеста“ е най-доброто място. Цената за нощувка е 5 лева на човек.

_dsc7502

За въпросните „Маси“ – всяко разграничено местенце на бивака разполага с площ, достатъчна за няколко палатки, голяма дървена маса с пейки и обособено огнище. За децата има съоръжение за игра. „Маса 6“ е в близост до реката и общия умивалник. Освен тези удобства за къмпингуващите са предвидени две тоалетни и душове.

_dsc7528
Мястото е подходящо както за шумни компании, така и за спокойни семейни вечери, а също и за домашен любимец. Така наречените „маси“ са на такова разстояние, че хората не се притесняват един друг. Съветвам ви да си носите портативна лампа, тъй като ние не се сетихме за това, а пък да разчитаме само на огъня за осветление през нощта предизвиква зловещи асоциации с околните сенки на дърветата.
_dsc7575
След нощувката на удобния терен под палатките ни се отправихме към близката екопътека „Бяла река“. Имате два варианта за обхода – дълъг и къс. Ние избрахме дългия вариант, който се изминава за около два часа със спирания за почивки. Има и пътека, която води до хижа „Рай“.

_dsc7514

Любопитни факти за екопътеката – трасето е във форма на осмица, с дължина 1830 м. Надморската височина в началото на пътеката е 570 м., а в края й – около 670 м. Включва широки площадки с хубава гледка, 8 моста в най-атрактивната част от ждрелото на реката и 7 интерактивни модула, разказващи за дивия свят в парка.

_dsc7713

Един от мостовете минава над живописния Сини вир на Бяла река. В долната част на Сини вир се забелязват едри валчести камъни, разположени в овални вдлъбнати на масивната скала от речното дъно, това са така наречените „Дяволски мелници“. Екопътеката е част от посетителски комплекс „Бяла река”, включващ освен бивака – и детски център за оцеляване сред природата „Джендема”.

Преходът е лек и приятен, има само няколко по-екстремни изкачвания. Гледките са прекрасни и заслужават често-често да спирате да им се радвате. Тесни пътеки, мостчета и чист въздух. Любопитни въртящи се табелки спират вниманието ни – информацията за животинските видове в гората. Една от табелките беше обърната откъм надписа си „Най-опасното животно на планетата“. Реших да я обърна от любопитство:

_dsc7818
Разходката ни завърши в заведението до нашия бивак. Тъкмо на време за обяд преди да потеглим отново към дома. Страхотна кухня, особено за гладни, придружена със студена и запотена бира.

_dsc7830

 

Източник за фактите, свързани с екопътека „Бяла река“: http://visitcentralbalkan.net/

Автор: Петя Петкова

Снимки: Никола Пенчев

Редактор: Милена Николаева

Да се нарисуваш за четири дни – минаване в R-режим

В момент на творческо лутане и в период, когато дърветата слагат червено-жълтата си премяна имах нужда от нещо, което да върне вдъхновението ми. Често разглеждах валящите събития и покани във фейсбук с досада и пренебрежение, докато в точния момент не ми попадна примамващото „Отключи художника в себе си“.

Не бях рисувала от часовете по изобразително изкуство в гимназията (като изключим красивите цветя, с които изписвах тетрадките си от време на време), а често съм усещала необходимост от досег с това изкуство. Имах нужда от няколко дни на размисъл и се оказа, че този курс е бил последното възелче на мрежата, която наричам „вдъхновение“. Ето крайния резултат:

avtoportret
Автопортрет

Да превключиш на дясното полукълбо – умение, което с годините закърнява. Според историята – през 1968 г. носителят на Нобелова награда Роджър Спери открива, че човешкият мозък използва две коренно различни начини на мислене – L-режим (left), което се занимава със словесното и аналитичното, и R-режим (right), който е визуалното възприятие.

Left-and-right-side-of-brain
Работа на лявото и дясното полукълбо на мозъка

Години след това д-р Бети Едуардс „разширява“ теорията и отхвърля идеята, че рисуването е „магическо умение“ или вроден талант. Тя предполага, че хората могат да се научат да рисуват – за кратко време, като направят заучена смяна от L-режим в R-режим.

Нейната последователка Меглена Костова, художник-приложник, методист и преподавател по системата  „Отключи Художника в теб“ и метода „Рисувай и с двете си ръце“,  разказва за своя опит и ефект върху художниците-курсисти. Тя се запознава с методиката на д-р Бети Едуардс съвсем случайно – по време на коучинг обучение на деца при унгарката Илдико Кудлик. Тя споменава за метода на Едуардс, при който само за четири дни всеки може да се научи да рисува. След като изучава нейния метод, Мега започва да преподава и да разпространява знанията заедно с художника Мариана Матева. Любопитен факт, който откриват – Леонардо да Винчи е преподавал по идентичен начин на своите ученици.

14877172_10209116611247340_1157708719_n

Меглена Костова, художник-приложник

„Ако искате да сте балансирани и успешни, отключете художника в себе си, отключете креативната личност, поета, музиканта, актьора във вас и това ще ви направи щастливи!“ 

Когато сме в хармония, балансът между двете полукълба е точно като Ин и Ян. Но в съвременния начин на живот, далеч от природата и природосъобразния начин на хранене, в постоянния стрес и напрежение при повечето хора се наблюдава доминиращо ляво полукълбо. Може би повечето хора не знаят, че с рисуване, танци, слушане на класическа музика, разходка в природата и всякакви творчески занимания, човек балансира двете си полукълба. Хората просто спират да рисуват, когато си повярват, че не умеят да го правят. Но това може отново да се развие за кратко време и човек отново да продължи да рисува. Няма човек, който да не може да рисува! Ако можеш да пишеш букви, всичко което виждаш с очите си можеш и да се научиш да го нарисуваш вярно.

Picasso-Dali
Пикасо и Дали, които рисуват яйце

Рисуването с лявото полукълбо се преподава в академичните училища, като гарантирано дава резултат – дълго обучение, рисуване с високо качество на картината, анализиране, предварителен чертеж. Но пък има не малък недостатък – липса на емоции в картината. Затова ми е приятно да споделям моите знания и да предам тези полезни умения на нашата образователна система. Знам, че това ще им бъде от голяма полза, защото и на мен много ми помогна, макар да имам художествено образование.

Д-р Бети Едуардс ни учи, че хората могат да се научат да рисуват за кратко време, като се научат умишлено да сменят от L-режим в R-режим. Мозъкът е този, който трябва да научим да мисли правилно, а не ръката да рисува, както си мислят повечето хора. Всичко това става чрез тренирането на мозъка на пет основни умения – възприятие на ъгли, пространство, връзки между обектите, светлосенки, целостта на картината.

tvorchestvo
Творчество на курсистите на Мега и Мери

Съществува режим, наречен Алфа ритмика или Алфа ниво, като при него и двете полукълба на мозъка са приблизително еднакво активни. В ежедневието режимът се наблюдава веднага след събуждане или преди сън. Тогава идват най-свежите и креативни идеи. В теорията на д-р Едуардс се споменава този режим като сравнение със състоянието, в което всеки художник изпада, когато твори. Изпада в състояние на безвремие, блаженство, спокойствие и творческо вдъхновение.

„Рисувайте, защото обичате да го правите, а не да се харесвате на другите.“

Често спираме да рисуваме още като деца, а точно от децата учим най-много. От децата можем да научим – първо: да не сме критични към себе си и към творбите си. Това много пречи, а децата не познават самокритиката. С нея се запознават чак в училище. Те рисуват за удоволствие и това ги забавлява. Второ – творете на воля, от душа и без да му мислите много. Ако не ви хареса крайният резултат, просто няма да го покажете на хората 🙂 Така ще изживеете удоволствието да сте свободен и да творите това, което душата ви иска; като дете. Трето, рисувайте за самите вас. Рисувайте, защото обичате да го правите, а не да се харесвате на другите.

Има много начини да балансираме двете си мозъчни полукълба. Моят начин е: да рисувам и с двете си ръце, да имам еднаква сръчност и на двете ръце, да рисувам „Мандали“ и „Дзен-плетеници“, да се храня с жива храна, която е прекрасна за мозъка, да практикувам йога, да съм все по близо до природата, да наблюдавам света около мен като извънземно, да отделям всеки ден за съзидателни занимания, да създавам красота и да помагам на хората да усетят удоволствието да правят това.

Zanyatiq
Част от моите занятия по време на курса

Относно метода ми „Рисувай с двете си ръце” – той включва както упражнения за рисуване, така и фитнес за пръстите, танци, упражнения за тялото. Хората, които се занимават с танци, свирят на музикални инструменти, както и някои спортисти използват активно и двете полукълба.

Винаги едното кълбо доминира – ако докато учим, си пуснем чувствена, страстна музика – ние се разсейваме от главната си дейност – предизвикваме дясното полукълбо, отговорно за чувствата ни. Когато пък на улицата видим котенце – лявата половина на мозъка ни дава логическата информация за него – животно с козина, бозайник, опашка, уши, очи и т.н. Но когато го вземем в ръцете си и го притиснем към себе си – активираме дясното полукълбо, отговарящо за нашите усещания – наблюдаваме шарките по козината, чувстваме топлината му и вибрациите от мъркането. Тогава намалява активността на лявото полукълбо, защото вече не ни необходимо да преработваме точната информация за това животно и организмът пести запасите от енергия.

14590395_1761561357452045_5767842275446776446_n

Какво да направим, за да отключим твореца в себе си? Един от начините за задействане на дясната половина на мозъка, отговорна за творчеството е да се занимаваме с дейност, която да „откаже“ лявото полукълбо да поеме контрол. Такъв тип дейности са монотонните – каране на колело, плетене, разходка в гората, шиене на гоблен. Тогава ние се свързваме с твореца в нас.

 

Светът видимо претърпява промени и преминаваме от времената, в които властва лявата част на мозъка, която се характеризира главно с „числа, цифри и машини“ и в епохата на креативното ни въображение и съзидателно мислене.

Ако искате да сте балансирани и успешни, отключете художника в себе си, отключете креативната личност, поета, музиканта, актьора във вас и това ще ви направи щастливи!

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: линковете са посочени на изображенията