Да си гост в „Насам-натам“ – среща с един успешен екип

Обикновено когато завършваме образованието си, изискват от нас да докажем, че времето, прекарано в университета – не е било напразно. За магистратурата ми по „Организационна психология“, очаквано, поискаха дипломна работа. Дълго време се чудeх какво да бъде, какво да изследвам, каква теория да използвам, докато „предложението“ не се появи под формата на съобщение във Фейсбук с покана за кафе в началото на 2017-та.

С Ивалина Ненова се запознахме на едно вълшебно място, недалеч от София – уютно кътче, сгушено сред природата. Докато практикувахме йога, се забавлявахме и споделяхме с едни истински съмишленици. Оттогава с Ива не се бяхме срещали. До този прекрасен януарски ден. Всяка от нас разказа на другата за проектите, с които се е захванала или за последните си пътешествия. Споделих на Ива за предстоящата ми дипломна работа и затова, че съм много притеснена за какво ще пиша. Тя сама предложи – „Защо не дойдеш при нас в „Насам-натам“ и ще си бъдем взаимно полезни?“ 🙂 Реченото беше сторено, както всяко истинско обещание.

Месец преди защитата се гмурнах в дълбокото и без никакви очаквания се запътих към офиса на сайта за пътешествия. Очакваха ме усмихнати и леко недоверчиви лица, които предпазливо ме поканиха с чаша предразполагащ чай. Набързо се запознахме и започнах изследването си под формата на групова дискусия. Докато задавах кратките си въпроси, целият екип ме хвана и ме завъртя през всичките си емоции, срещи, сълзи, смях, пътувания, прегръдки и осъзнах едно – това не беше просто екип, а приятели, които споделят живота и работата си. Заедно.

„Насам-натам“ е не просто сайт за пътешествия и туризъм. Там са преплетени съдби, истории, цветове от мечти. И всичко това си личи още при първата среща с екипа. Хората около мен не само отговаряха на въпросите ми. Те се изслушваха и допълваха, смееха се и създаваха кратък, но и кротък хаос, присъщ на всички творчески личности. А Ива беше човекът, който с усмивка наблюдаваше ставащото, и причината този екип да има такъв успех. Лидер, но и приятел.

Ива е жена, която може да те изненада при всяка среща или разговор. Истински пътешественик. Днес може да е в София, утре в Санторини, другата седмица може да отскочи до Щатите. Чувствителна, справедлива и много смела. Казват, че с какъвто се събереш – такъв ставаш, но пък според мен – какъвто си, такива хора привличаш. Затова и екипът, с който работи е това, което е. Не са много хора, но всеки е уникален, пъстър и с искрящ от идеи поглед.

„Всеки си има някаква област, в която е най-силен. Тук не се гледа длъжностната характеристика. Ако на някого му идва от вътре, той просто го прави.“

Форматът на екипа ни изобщо не беше планиран. Първо започнахме само двама, после трима. От уста на уста, от познат на познат ние се събрахме. Дори не си спомням някой да е идвал на интервю. Всичко просто се случи. Често най-добрите проекти реализираме случайно – я в някой бар, я на тим билдинг. Така се случи и с „203 предизвикателства за пътешественици“.

Когато нещо не се получава, често се замислям да не би аз да не съм дала грешно задачата на останалите. Първо започвам оттам. Ако не е това – винаги разговарям с човека, за да стигнем до решение заедно. Не се фокусирам върху това, че работата не е свършена, а върху това как да се свърши. Когато имаш бизнес и ръководиш екип – ти рядко почиваш. Добре е и хората, които работят за теб да го знаят, но не и да правят същото като теб. Прекалената вглъбеност в работата води до „бърнаут“ и следователно – ниска продуктивност. За мен е важното хората да се чувстват добре и да намират време за почивка.

Целта ми е да работя с хора, които правят това, което харесват. Обичам да правя промени в полза на хората. Всичко, което им помага да бъдат по-креативни – ще се радвам, ако мога да им го осигуря.

Смятам, че аз трябва да задам целите, които следваме. Но мисля, че служителите ми имат нужда от свободата да изберат най-удовлетворяващия начин да постигнат тези цели. Така те имат възможност да проявяват себе си чрез работата си.

Какво научих от „Насам-натам“? Всяко пътуване е и пътуване към себе си.

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: Ивалина Ненова, личен архив

http://www.nasamnatam.com

http://www.203.bg/

 

Време за усмивки с Треньора по усмивки (Интервю с Деси Крумова)

Смехът – най-приятният начин да се освободим от напрежението, да оставим зад гърба си грижите (поне за малко) и да направим деня си по-приятен. Често забравяме да го правим, потопени в работа, мисли за бъдещето, бързане – препятствия, които неочаквано излизат на пътя ни всеки ден. От Треньора по усмивки научих, че е време да станем оптимисти, да гледаме винаги от смешната страна на нещата, да приемаме хората такива, каквито са. Срещам ви с Деси Крумова, която разказва за пътя си от сигурния бизнес до професията, която я прави щастлива – да учи хората да се смеят чрез „уроци по усмивки“.

Деси Крумова, треньор по усмивки

„Научих се да гледам от смешната страна на нещата“

Всеки човек в живота си има моменти на слабост, на слава, на гордост, на успехи и трудности. Целите се променят, а ние трябва да бъдем адаптивни към промените. Много бързо влязох в големия бизнес – отказах се от личен живот, сън, свободно време – работех много интензивно. 10 години бях в рекламния бизнес, бях и собственик на рекламна агенция, бях подложена на много стрес. Това остана част от живота ми, с която много се гордея – много ми даде, но и много ми взе. Работата ми беше свързана с бързо реагиране при различни стресови ситуации, комуникация с клиенти и с производство. Стрес, нерви, бързане, бързане, бързане.

В един момент се обърнах назад и се зачудих „Добре, де, какво правя ???“. Осъзнах, че парите и работата не са всичко. Осъзнаваш го тогава, когато те удари в здравето. В този момент осъзнаваш, че всъщност това, което трябва да обичаш най-много си самия ти. Трябва да обичаш себе си, за да могат да те обичат и другите, за да можеш, когато се обърнеш назад да си кажеш „Да, аз го постигнах и се гордея с това“.
Трудно се съчетават две неща едновременно, говоря и за лично, и за професионално развитие. Но с течение на времето започнах да отделям много време за себе си – да се изучавам и да се обучавам, откривайки психологията и тренингите за ума и смеха, действия, които все повече заменяха стресирания ми начин на живот. Разбрах, че всяко ежедневно действие трябва да бъде осъзнато – дори миенето на една чаша. Така разбираме колко много незначителни дейности отнемат от времето ни – например скролването на фейсбук профила си, вместо прочитането на няколко страници от хубава книга. Започнах да отделям много по-малко време на разговорите по телефона и да прекарвам повече време сред природата и близките си.
12885985_550744135085847_8389413529078925197_o
Така осъзнах, че искам да живея по друг начин, макар да го открих докато търсех как да подобря работата си, да оптимизирам времето си. Докато се занимавах с ПР, посетих такъв курс. Той беше свързан с това как да се преборим със стреса и ежедневните спънки, които „обръщат каруцата“.

 „Открих, че смехът е нашето безплатно лекарство“.

Трябваше да организираме тренинг на тема, която би ни допаднала. Докато се чудех какво искам да правя, през цялото време в главата ми звучеше „Усмивката, усмивката…“. Реших, че е нещо важно и се заех с новата си мисия – започнах да търся всяка информация с тази дума, каква може да е връзката на усмивката със стреса. Открих море от информация, изследвания, данни. Открих, че смеейки се, ние подобряваме и функционирането на организма. Когато се смеем освобождаваме най-различни хормони на щастието. Уж всеки го знае, а го пренебрегваме. Като деца се смеем толкова много и често, а с времето като че ли забравяме да го правим.

„Според изследване децата се смеят между 300 и 500 пъти на ден, а възрастните – до 15 пъти на ден“.

Ето как забравяме, че сме били деца. Скриваме детското в себе си, ставаме сериозни, приемаме всичко на сериозно, вкопчваме се в ситуацията, сякаш не можем да излезем от нея, а винаги има поне няколко решения. Забравяме и друго – да се смеем! Дори когато шофираме – колко пъти на ден попадаме в абсурдни и стресови ситуации? Въпрос на избор е как да реагираме – дали ще се изсмеем на ситуацията, или ще се ядосаме. За мен това е най-важно – да можем да се надсмеем всяка една ситуация, колкото и трудна да е тя.

10922713_931880186845536_6992206520015994444_n

„Скоро пазарувах в голям хранителен магазин, наредила съм се на дълга опашка и изведнъж лентата с наредените покупки от мен и другите клиенти блокира и събра продуктите ни накуп. Представете си колко ядосани физиономии се появиха за секунди, готови да избухнат всеки момент срещу изчервилата се от притеснение касиерка. Аз се спогледах с едно от тези изнервени лица пред мен и казах „Е, техника, случва се всичко!“ с най-голямата си усмивка. За мой късмет – хората около мен реагираха позитивно на думите ми, успокоиха се, дори се разговорихме, пошегувахме се и така проблемът беше много бързо решен. Така всяка ситуация може да се обърне“.

Започнах повече да наблюдавам какво правят децата. Много по-изобретателни са и то точно чрез смеха и играта. Истината се ражда някъде между смеха и игрите. Откакто се занимавам с йога на смеха, все повече се натъквам на разкази на хора, променили живота си, благодарение на смеха. Един от тези разкази, който ми подейства отрезвяващо е на Норман Казънс – „Човекът, който разсмя смъртта“. Той разказва как след като му поставят диагноза с фатален завършек, шокиран от това – той решава да смени гледната точка. Решава да се отдаде на положителни емоции, да се откаже от новините по телевизията, започва да гледа забавни филми, да слуша весела музика, за да види какво ще се случи, тъй като няма какво да губи. Показателите му веднага започват да се подобряват и той си казал „Ще изляза от тази болница ходейки“, защото не е можел ходи. Само след година – излиза здрав и на два крака, помагайки си със смеха.
13247898_569818373178423_1817154622464406340_o
Да, смехът не е панацея, но може да подобри състоянието ни. Не е лесно да се смеем в лоши ситуации, но ако тръгнем с преструвка – мозъка не знае кое е истина или не – променяме биохимията си, снижаваме стреса. От децата най-добре можем да се научим да се „преструваме“, че се смеем. С тях се работи много по-лесно. Те все още не се притесняват, че ще се изложат, искат да играят, да скачат, да се смеят.
Чрез смеха се работи върху това децата да се научат още от малки да не приемат толкова сериозно нещата и да проумеят да търсят другата гледна точка. Това е начин на живот, който се възпитава още „когато желязото е горещо“. Имам идея и да организирам тренинги с деца и родители заедно, за да може родителят да се научи от детето си на важните неща в живота, да промени комуникацията си с тях. Много е лесно да натиснеш копчето на телевизора, да дадеш таблета или телефона, поставяйки „mute” на отношенията с детето си. Когато родителите играят с децата си чрез смеха, те събуждат своето заспало дете в себе си.

„По време на сесия по усмивки, хората създават така наречените „котвички“

Искам да припомня на хората, с които работя за нещо забравено. Да ги науча да не забравят да се усмихват. Наблюдавам как хората само за един час променят цялото си излъчване и настройка, благодарение на смеха. Това е и предпочитан вариант за подобряване на работата в екипа. Когато хората имат трудности, те си създават различни „котвички“, както ги наричаме, с които можем да си помогнем, когато ни е трудно. Това е психологичен процес. Повтарянето на едно цяло действие може да промени реакцията ни спрямо него. Така объркваме мозъка – изграждаме нови невронни връзки. Когато ти се случи нещо и искаш бързо да се освободиш от стреса, просто правиш това действие, движение. Мозъкът помни и веднага започва промяна на биохимията в организма.
„Движението създава настроението“ – казват гурутата на терапиите със смях и това е вярно. По време на такова занимание, йога на смеха или смехотерапия, не бива да очаквате, че някой ще ви разказва вицове или ще се прави на клоун. Целта е всеки сам да работи, но в група. Груповата динамика спомага за плавното протичане на този процес. Нещата не стават на сила. Идеята е да се забавляваме и да се научим как чрез игрите да решаваме нашите ежедневни проблеми и стресови ситуации.

13268087_570801429746784_3153891860560075964_oУча хората на това, което знам. Упражнение за стоп на стреса, което извършваме по време на уроците по усмивки е изговарянето на простите срички „Хо-хо-ха-ха-ха“. Тези, на пръв поглед, прости и безобидни срички стават нашата „котвичка“. Изричаме ги на глас и пляскаме с ръце – мозъкът вече го свързва с нещо положително. Чрез смеха отделяме хормони на щастието и когато ни е страх или сме под стрес – да се изсмеем е най-нормалната реакция.

Смеейки се, ние все едно сме изпили цял коктейл от хубави хормони. Че дори и бебета се смеят в утробата на майките си. Това е нещо, което подпомага ежедневието. Не казвам, че по цял ден трябва да се смеем на всичко, но да се смеем е здравословно и смехът не може да се предозира.
Интересно е, че една минута истински смях се равнява на толкова хормони на щастието, колкото можем да си набавим като изядем 2000 шоколада, като при това без да сме приели нито една калория. Смехът е лекарство, здраве. Когато човек си тръгне ядосан от една ситуация, през целия ден ще го „държи“ тази емоция. Може би затова често се случва да си казваме, че днес не е нашият ден. Но това избираме ние самите. Българската поговорка „Много смях не е на хубаво“ също е убеждение. Моето беше същото, но го промених.

„Смехът е страхът на стреса.“

Обичам хората и комуникацията с тях. Обичам да се смея с хората. Смехът е заразен. Трудно е да останеш сърдит или сериозен, когато един човек срещу теб е усмихнат. Веднага давам пример с „любимите“ държавни институции, гишета, каси и пр. Влезеш ли там с широка усмивка много по-бързо и качествено те обслужват, защото по този начин донасяме малко слънце в еднообразното ежедневие на тези служители.
Когато се усмихнеш на непознат на улицата е същото – правиш един човек щастлив. При по-голямата част от случаите, хората отсреща също се усмихват. Сами виждаме колко е приятно, когато сме в планината и се разминаваме с хората и непознатите ни се усмихват и ни поздравяват. Просто хората се усмихват рядко, вървят намусени, затворени в себе си. А не разбират, че усмивката е вратичка към другия.
Съветвам всички хора да посрещат и изпращат всеки ден с усмивка. Предизвиквам ги да се усмихват повече и да приемат, че всеки проблем има поне две решения, като нито едно от тях не е стресът.

 

Снимките са предоставени от Деси Крумова.

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева