Римски истории – пътепис

След успешната защита на дипломната ми работа за степен „магистър“ в деня на двадесет и петата ми годишнина, реших да се възнаградя с пътуване до Града-история с най-страхотната компания на света. Престоят ни в Рим беше много кратък, прекрасен и предвещаващ завръщането ни там. Жегата беше разтапяща, но като си на римска земя – това е последното нещо, на което обръщаш внимание. Нямахме точен план какво да посещаваме, но си бяхме набелязали няколко от най-известните забележителности, за да се възползваме максимално от времето, прекарано във „Вечния град“. Използвахме пътеводителя на National Geographic – „Пеша из Рим“ за подсказки и исторически справки по време на нашия престой.

Пътувахме от София до Рим със самолет точно час и половина. За съжаление – точно толкова прекарахме на летище „Леонардо да Винчи – Фиумичино“ („Leonardo da Vinci – Fiumicino“), докато минем изходните проверки. Огромната маса народ се обслужваше едва от няколко гишета. Бяхме наели апартамент недалеч от центъра, до който стигнахме с влак и метро. Влакът пътува 30 минути до гара „Рома – Термини“ („Roma – Termini”), цената му е 14 евро. Другите варианти за стигане до Рим са с такси (на фиксирана цена между 48 и 65 евро) или с бус (shuttle) на цена от 6 евро.

В апартамента се настанихме в късния следобед, освежихме се за броени минути и тръгнахме обратно към центъра на града. Слязохме на станция „Flaminio” и се отправихме към площада “Piazza del Popolo“. Някога „Площадът на народа“ е служел за екзекутиране на еретиците. Още с пристъпването на площада тъмнокожи господа ни посрещнаха тържествено с красиви червени рози, които ни „подариха“, след което поискаха да ги заплатим, разбира се. Балансът беше постигнат от красиви мигове, досадни продавачи, величественият египетски обелиск, още рози, прекрасни фонтани, още продавачи, църкви, плод на естетиката и историята. Запъхтени и изпълнени с любопитство продължихме нашата разходка, озарени от последните лъчи за деня.

Наслаждавайки се на поредната красива калдъръмена уличка, обградена от скъпи бутици, ненадейно се озовахме на  площад „Испания“, който изскочи от ъгъла. Намерихме си празно кътче на така известното стълбище, водещо до ренесансовата църква „Света Троица на хълма“, където да се разположим и да се насладим на нашата първа вечер в един от най-известните градове в света. В подножието на стълбите е разположен фонтанът с формата на лодка „Ла Боркача“ („La Borcaccia“).

Следващата ни спирка беше фонтанът „Треви“ (ит. “Tre vie” – три улици), станал световно известен от филма „La dolce vita”. Намерихме го в целия му блясък и светлина, снежнобял и наобиколен от хиляди посетители, опитващи се да се доберат до вълшебните му води, за да хвърлят монетата си – доказателството, че ще се върнат отново някой ден (ние не хвърлихме монета, но пък забравихме част от сувенирите си в хотелската стая – предполагам, че и това е знак 🙂 ). Фигурите в него са запечатаната история на фонтана, създаден от Николо Салви, и изобразяват океан (в лицето на бог Нептун), изобилие и здраве.

Вечерната ни разходка в Рим продължи към друго вълшебно място – 4-те фонтана, изобразяващи божества (“Via delle Quattro Fontane”). Както научихме – това е най-високата точка на хълма „Квиринал“ и всеки фонтан предлага гледки в четирите посоки на света – към Порта Пиа, към „Света Троица на хълма“ , към „Света Богородица Велика“ и към площад „Квиринал“. Оттам продължихме към площад „Барберини“ пред едноименния дворец. Поредният фонтан („Тритон“), издигащ се там преплиташе в себе си няколко изящни символа, едни от които бяха пчелите, тясно свързани с рода Барберини.

Следващия ден посветихме на емблемата на Рим – Колизеума. Слязохме на метростанция „Република“ (“Repubblica”) и продължихме пеша до Колизея. Преминахме през Траяновия пазар, разположен на три различни улични нива и оттам – направо площад „Венеция“. Там е разположена известната колона на Траян  – представлява 38-метрова мраморна колона, на която спираловидно са изобразени сцени, пресъздаващи битките на императора (върху него са издялани 2600 фигури). Продължихме към огромния замък на Виктор Имануил Втори, който ни предложи една от най-прекрасните гледки на света.

  

Колизеумът ни посрещна кротко и величествено, накичен с дълъг гердан от туристи. Опашката продължаваше до безкрай, а около нея кръжаха хора от всякакъв произход, предлагащи билети, с които можеш да прескочиш опашката и да не чакаш часове (които са на двойна цена от тази на билета). Не се подлъгвайте – можете да прескочите опашката като закупите билети онлайн – излизат 2 евро по-скъпо (14 евро), но спестяват много време.

Мястото, на което попаднахме, беше невероятно и огромно. Енергията те удря още от входа, приканва те с малките си тунелчета и въображението ти започва да се вихри по арената, биейки се с гладиаторите. Уникално място, за което в миналото се казвало, че ако изчезне, ще и изчезне и Рим, и след това – целият свят. Може би Колизеумът беше едно от най-величествените места, които посетих и което ме накара наистина да съпреживея, замълча, почувствам.

Излизайки от Колизеума ни пресрещнаха маскирани гладиатори от северната ни съседка, подканящи ни да се снимаме с тях (след което не те оставят на мира, докато не им оставиш бакшиш от поне 5 евро). Заедно с тях те преследват и продавачи на селфи стикове, външни батерии с незнаен произход, вода, шалове и каквото се сетите. Те ни изпратиха до Форума, който е на няколко крачки от Колизеума (билетът важи и за там). Говори се, че тук се е зародил Рим.

Форумът разкрива гигантски колони, древни храмове и дълги стъпала, водещи към хълма Палатин със своите градини, старинните фонтани и лабиринти, напомнящи за Рим в античността. Правят впечатление и дърветата, които виждах за първи път (в Рим е пълно с тях) – високи иглолистни дървета, но сякаш с корона, наречени „Umbrella pine”. Тук също е място, в което наистина те потапя в миналото и не ти се иска да си тръгнеш.

Разходката ни продължи до Пантеона – само за няколко минутки не успяхме да се вредим в работното време. Известен е с това, че бетонният му купол е най-големият в света без арматура – издигнат е на височина от 43,3 метра над пода. За щастие и друга туристическа група не беше успяла да стигне на време и водачът им разказваше историята на мястото. И ние нададохме ухо – огромният отвор в центъра на купола е с диаметър 9 метра, като през него влиза освен светлина – и дъжд, а според екскурзовода, ако си свидетел на тази гледка, ще я помниш цял живот. По думите му – заради вакуума, който се създава, кара капчиците да танцуват нагоре и надолу и създават илюзията, че са малки летящи прашинки. Екскурзоводът разказа и за друг интересен факт – светлината, която излиза от отвора (наречен „Око“) попада в центъра на Пантеона само в един ден от годината – на 21-ви април, когато е и националният празник на Рим. Няма случайности при гениите!

Със сетни сили, вече късно вечерта, стигнахме до поредната изрисувана римска картина – мостът пред замъка „Сан Анджело“, предлагаш гледка към Сикстинската капела – не можеш да откъснеш погледа си с часове. Рай, от който не искахме да си тръгнем. Рим вече притихваше, вечерните светлини запленяваха и потапяха на това място всяка душа, всяка мисъл, а дамата-уличен музикант, която свиреше на арфа още повече допълваше атмосферата.

Последния ни ден в Рим решихме да посветим на Ватикана – това мистично местенце в сърцето на италианската столица, което до момента свързвахме с незнайни красоти на човешкия гений, конспирации и великденските приветствия на папата. Красотата на мястото се загуби още докато чакахме на опашката – билетите, които можехме да си купим онлайн вече бяха изкупени, но пък чакахме не повече от 20 минути, потопени в сладки приказки и леко нервни от досадните в „Skip the line” типове, които вече познавахме от Колизеума или продавачите на всичко. Кошчета почти нямаше нито тук, нито в Рим, на което се дължи мърсотията навсякъде в града. Тъжно, но факт. Успяхме да влезем, разтопени от жегата, тъй като всички бяхме облечени по протокол – дълги панталони и рокли под коляното, загърнати в шалове. Уви – явно тази забрана беше отпаднала заради жегите навън, тъй като имаше дами, облечени с цял бански и минижуп, например…

За щастие бързо забравихме заобикалящите ни тълпи. Очите ни едва побираха детайлите и изяществото на зала, след зала, произведение след произведение, макар лавината от хора да се опитваше да ни попречи да поспрем и да изчезнем от света, дори за няколко мига. Когато влязохме в Сикстинската капела полицаите на входа креснаха „ТИШИНА!“ и за няколко секунди всички замръзнахме в почит на това мистично място с разпнатия Исус в реални размери вътре. Над нас открихме величията на изкуството, останали и до днес неразгадани.

Целия ден прекарахме в разходки в суверенната държава Ватикана, заобиколени от всяващите респект военни, докато не се измъкнахме от тълпите и се потопихме в истинския Рим – този на малките тесни улички, с бръмчащите скутерчета, които с лекота се провираха между сградите и се бяха запътили на някъде, на тихо местенце. Искахме да се загубим, да се открием, да влезем в някой блок, да танцуваме и тайно да се прегръщаме. Всеки почувства мястото по свой си начин – забелязах го по тънките, едва уловими усмивки по лицата на всички. Ах, Рим! Не ни се тръгва от теб!

Разходката завършихме умишлено на едно от най-кокетните места в италианската столица – Кампо дей Фиоре – площада с ресторантите, както го наричат местните. През деня на този площад се разполага пазар за пресни плодове и зеленчуци. В центъра на площада ни приветства бронзовата статуя на философa Джордано Бруно, като компания му правеше симпатичен дядо, който изработваше красиви сребърни бижута. Насладихме се на типични италиански деликатеси с по чаша вино и сладки приказки до безкрай. Взехме от Рим максимума, който успяхме, но Рим, запомни, ще се върнем отново!

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: Никола Пенчев, Димитър Петков

Вурвуру – споменът, който топли

В края на август и началото на септември с моите приятели се отправихме към поредното пътешествие. Този път – извън България с една приятна цел: почивка и красиви гледки. Дестинацията: Вурвуру – прекрасна частица от средния „ръкав“ на полуостров Халкидики – Ситония.

След пристигането ни в хотел „Вурвуру“ (приличен хотел в началото на селището с малко собствено плажче), за секунди потеглихме към близкия плаж – „Кариди бийч“. Недостатъкът на Вурвуру е, че няма тротоари, както и ясно обособен център или парк. Липсва и крайбрежна алея, като най-близкият плаж се намира на 1 км от нашия хотел.

Според информацията, която открихме предварително – „Кариди“ е един от най-красивите плажове в околността. Уверихме се сами: тюркоазена вода, точно като картинка. А пясъкът – ситен като брашно. Дали затова че бяхме изморени от пътя – красотата на това място бързо се засенчваше от туристите с всяка крачка от наближаването ни. Тоалетни липсваха, затова на „удобни“ за тази цел места около плажа бяха разпръснати салфетки и тоалетна хартия. Хавлия до хавлия неуспешно се бореха за лично пространство, а падналите клончета от дърветата не ни позволяваха да се разхождаме боси. Жалко за красотата, жалко за цветовете. И въпреки тези малки негативи – мястото беше наистина прекрасно.

_dsc0127
Кариди

На следващия ден решихме да продължим с плажната си обиколка и потеглихме към препоръчано от приятели място – „Порто Елеа“ – къмпинг със собствен плаж. Следвахме табелките, не пътувахме дълго, тъй като къмпингът е част от Вурвуру. Пътят минава през красива борова гора и се разклонява на две – към заливите на къмпинга и към плажа. На „Порто Елеа“ има два отделни залива със собствени плажове.

Над плажа има пригоден паркинг с видео наблюдение. След като паркирахме – забелязахме, че останалите коли около нас са със софийски и пловдивски регистрационни номера. Това, което научихме е, че земята, на която е разположен къмпингът е собственост на Зографския манастир (един от най-големите манастири в Света гора на полуостров Атон и единственият днес български манастир там).

_dsc9628
Бахиа бийч

_dsc9561

Тъй като не продължихме в самия къмпинг, а тръгнахме надясно – се отправихме към плажния бар „Бахия бийч“ (бахия означава залив, от испански), който предлага шезлонги и чадъри през целия ден. Настанихме се на няколко свободни шезлонга, където ни посрещна млада българка с „Добре дошли“ и ни предложи българско меню.

Повече за самото място – предпочитана дестинация за гмуркане. Съветвам ви да си носите шнорхел, очила и обувки за плуване. Обувките са задължително условие, заради свободно виреещите там морски таралежи (как да действате, ако ви убоде един от тях – вижте линка). Храната е вкусна и засищаща, а обслужващият персонал грижливо обръща внимание на всеки гост. Вечерно време плажът на залива се превръща в нощен бар. Спокойно място за почивка и посрещане на залеза (или изгрева).

_dsc9618

Ден пореден. След сутрешното кафе и закуска от близкия хранителен магазин решихме отново да опитаме плажа във Вурвуру, но не Кариди. Разгледахме картата и видяхме десетки малки плажни ивици и се отправихме към една от тях – ей, така – без посока. Тръгнахме с автомобила, обиколихме и си харесахме хубаво сенчесто място за колата. Тръгнахме пеша по заформена пътека и какво се откри пред очите ни! Най-красивата плажна ивица, сякаш нарисувана, за да привлича, да гали сетивата. Решихме – тук ще сме.

Трябваше да се снабдим с чадър и много вода, защото няма концесия почти в цялото селище, както и на този плаж. Плажната ивица беше разделена с малки скални образувания, благодарение на които бяхме сами в цялото пространство, което си бяхме харесали. Водата леко се поклащаше, чиста като сълза и напомняща на езеро. Тук открихме рая.

_dsc9654
Плажът

Освен за закуска – да спомена на какво друго разчитахме за хранене. Близо до хотела ни често посещавахме заведение с хотелска част “Garlic” – приятелски настроени сервитьори, вкусна храна, нестандартно място. Там похапвахме традиционните гръцка салата, сувлаки и гироси. Придружени с Mythos или Alfa – добре охладени гръцки бири. Евива! („Наздраве!“, от гръцки според гугъл).

giros
Снимка: www.girosplusbeograd.rs

След това слюнкоотделящо отклонение, продължавам с нашите ежедневни разходки. Следващия ден продължихме към Ливрохио, който се намира непосредствено след Вурвуру. След преживяванията от екзотичния непознат плаж, останахме разочаровани от мястото. Типичен плаж, държан от концесионери – резервирани шезлонги и от близките хотели, предложения за хапване и пийване, шумни компании, семейства с деца, разговори на висок тон. Ако искате удобно местонахождение и целодневно обслужване – това място е за вас. Но ние решихме да се върнем на плажа от последния ден. Отново влязохме в приказката, красотата, тихия шум на водата и се отдадохме на гмуркане, игри на волейбол и четене по корем на горещия пясък.

_dsc9828
Райско кътче

Преди да довърша историята си за престоя ни в това, вече станало любимо, селище – ще ви запозная с малко факти за Вурвуру. Един от собствениците на хотела ни – усмихнат и приятен човек, винаги сънен, горд баща на близнаци – разказа, че Вурвуру съществува само през 4 месеца от годината. Типично курортно градче, в което няма постоянни жители извън месеците от юни до септември. Хотелиерите и собствениците на къщи за гости пристигат в края на май, за да се подготвят за сезона, да направят козметичен ремонт или да почистят.

Вурвуру се намира на 113 километра от Солун, на 15,8 километра от Никити и на 12,9 километра от Агиос Николаос. Вурвуру гледа към ненаселения остров Диапорос и осемте малки скални островчета, които го заобикалят, известни като ”деветте острова на Вурвуру”. До там можете да стигнете с наета от вас (или ваша) лодка. За заинтересованите – лесно може да си наемете кола, да отидете на екскурзия до близка дестинация или да практикувате водни спортове и гмуркане. Всички плажове в района са достъпни, а почти всички къщи в селището се отдават под наем.

_dsc9887
В един от крайбрежните барове във Вурвуру

Освен къщи, в които да нощувате, има места за забавления, като Лунапарка, който се намира на път за „Кариди“ и който посетихме – като деца яздихме бик, скачахме на батут, играхме баскетбол и билярд. Често от заобикалящите заведения организират забавления за своите гости. Случайно попаднахме на едно от тях.

В последната вечер от нашия престой се отправихме към организираната гръцка вечер от близкия италиански ресторант „Густо“ – с приветливи и забавни сервитьори, поназнайвщи по малко от всеки език. И добре, че успяхме да резервираме маса предварително, защото нямаше нито едно свободно място. Вкусна храна и силни емоции – така мога да опиша вечерта. Състав от двама танцьори се грижеха за доброто настроение на своите гости, като въвличаха всички маси в представлението си. Жените се учеха на гръцко сиртаки, а мъжете…. – те също, но с по-атрактивен край:

_dsc0079
След всеки танц – поднесено узо
_dsc0052
Сиртаки по гръцки

Певицата – прекрасен глас и усмивка – удобно седнала на барстол и придружена от музикант, пееше от място и допълваше прекрасната атмосфера на това място. След всяка песен благодареше на всички гости (мисля, че благодареше…) и ни караше да се чувстваме още по-добре. След много танци и веселба, заведението започваше да се опразва, летящите около масите сервитьори забавяха темпо и започваха да ни носят дежурните десерти, почерпка за нас. Тогава дойде апогеят на вечерта – гръцка възрастна двойка се престраши да потанцува пред всички и да напълни сърцата ни с любов и умиление. Прекрасен завършек, благодарим ти, Вурвуру!

_dsc9994
Наздраве!

Заредени, освежени и смеещи се – се ориентирахме към напускане на хотела на следващата сутрин. С широки усмивки, приканящи ни да се върнем пак – собствениците на хотела ни изпратиха с по една голяма бутилка домашен зехтин за подарък, ръкувайки се с всеки от нас. Как да не се върнем пак?

И се отправихме към следващата ни дестинация преди да се върнем в България – Къмпинг „Керамоти“ и остров Тасос. До скоро!

_dsc9637
Вурвуру

 

Автор: Петя Петкова

Снимки: Никола Пенчев

Редактор: Милена Николева

Източници за фактите, свързани с Вурвуру:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%83%D1%80%D0%B2%D1%83%D1%80%D1%83

http://www.feelgreece.com/bg/vourvourou

http://www.circuitrent.com/vourvourou/?lang=bg

http://campingrocks.bg/bg/posts/9/kymping-porto-elea–gyrtsiya

http://www.globetravel-bg.com/offer/cat_42/offer_2558.html