Римски истории – пътепис

След успешната защита на дипломната ми работа за степен „магистър“ в деня на двадесет и петата ми годишнина, реших да се възнаградя с пътуване до Града-история с най-страхотната компания на света. Престоят ни в Рим беше много кратък, прекрасен и предвещаващ завръщането ни там. Жегата беше разтапяща, но като си на римска земя – това е последното нещо, на което обръщаш внимание. Нямахме точен план какво да посещаваме, но си бяхме набелязали няколко от най-известните забележителности, за да се възползваме максимално от времето, прекарано във „Вечния град“. Използвахме пътеводителя на National Geographic – „Пеша из Рим“ за подсказки и исторически справки по време на нашия престой.

Пътувахме от София до Рим със самолет точно час и половина. За съжаление – точно толкова прекарахме на летище „Леонардо да Винчи – Фиумичино“ („Leonardo da Vinci – Fiumicino“), докато минем изходните проверки. Огромната маса народ се обслужваше едва от няколко гишета. Бяхме наели апартамент недалеч от центъра, до който стигнахме с влак и метро. Влакът пътува 30 минути до гара „Рома – Термини“ („Roma – Termini”), цената му е 14 евро. Другите варианти за стигане до Рим са с такси (на фиксирана цена между 48 и 65 евро) или с бус (shuttle) на цена от 6 евро.

В апартамента се настанихме в късния следобед, освежихме се за броени минути и тръгнахме обратно към центъра на града. Слязохме на станция „Flaminio” и се отправихме към площада “Piazza del Popolo“. Някога „Площадът на народа“ е служел за екзекутиране на еретиците. Още с пристъпването на площада тъмнокожи господа ни посрещнаха тържествено с красиви червени рози, които ни „подариха“, след което поискаха да ги заплатим, разбира се. Балансът беше постигнат от красиви мигове, досадни продавачи, величественият египетски обелиск, още рози, прекрасни фонтани, още продавачи, църкви, плод на естетиката и историята. Запъхтени и изпълнени с любопитство продължихме нашата разходка, озарени от последните лъчи за деня.

Наслаждавайки се на поредната красива калдъръмена уличка, обградена от скъпи бутици, ненадейно се озовахме на  площад „Испания“, който изскочи от ъгъла. Намерихме си празно кътче на така известното стълбище, водещо до ренесансовата църква „Света Троица на хълма“, където да се разположим и да се насладим на нашата първа вечер в един от най-известните градове в света. В подножието на стълбите е разположен фонтанът с формата на лодка „Ла Боркача“ („La Borcaccia“).

Следващата ни спирка беше фонтанът „Треви“ (ит. “Tre vie” – три улици), станал световно известен от филма „La dolce vita”. Намерихме го в целия му блясък и светлина, снежнобял и наобиколен от хиляди посетители, опитващи се да се доберат до вълшебните му води, за да хвърлят монетата си – доказателството, че ще се върнат отново някой ден (ние не хвърлихме монета, но пък забравихме част от сувенирите си в хотелската стая – предполагам, че и това е знак 🙂 ). Фигурите в него са запечатаната история на фонтана, създаден от Николо Салви, и изобразяват океан (в лицето на бог Нептун), изобилие и здраве.

Вечерната ни разходка в Рим продължи към друго вълшебно място – 4-те фонтана, изобразяващи божества (“Via delle Quattro Fontane”). Както научихме – това е най-високата точка на хълма „Квиринал“ и всеки фонтан предлага гледки в четирите посоки на света – към Порта Пиа, към „Света Троица на хълма“ , към „Света Богородица Велика“ и към площад „Квиринал“. Оттам продължихме към площад „Барберини“ пред едноименния дворец. Поредният фонтан („Тритон“), издигащ се там преплиташе в себе си няколко изящни символа, едни от които бяха пчелите, тясно свързани с рода Барберини.

Следващия ден посветихме на емблемата на Рим – Колизеума. Слязохме на метростанция „Република“ (“Repubblica”) и продължихме пеша до Колизея. Преминахме през Траяновия пазар, разположен на три различни улични нива и оттам – направо площад „Венеция“. Там е разположена известната колона на Траян  – представлява 38-метрова мраморна колона, на която спираловидно са изобразени сцени, пресъздаващи битките на императора (върху него са издялани 2600 фигури). Продължихме към огромния замък на Виктор Имануил Втори, който ни предложи една от най-прекрасните гледки на света.

  

Колизеумът ни посрещна кротко и величествено, накичен с дълъг гердан от туристи. Опашката продължаваше до безкрай, а около нея кръжаха хора от всякакъв произход, предлагащи билети, с които можеш да прескочиш опашката и да не чакаш часове (които са на двойна цена от тази на билета). Не се подлъгвайте – можете да прескочите опашката като закупите билети онлайн – излизат 2 евро по-скъпо (14 евро), но спестяват много време.

Мястото, на което попаднахме, беше невероятно и огромно. Енергията те удря още от входа, приканва те с малките си тунелчета и въображението ти започва да се вихри по арената, биейки се с гладиаторите. Уникално място, за което в миналото се казвало, че ако изчезне, ще и изчезне и Рим, и след това – целият свят. Може би Колизеумът беше едно от най-величествените места, които посетих и което ме накара наистина да съпреживея, замълча, почувствам.

Излизайки от Колизеума ни пресрещнаха маскирани гладиатори от северната ни съседка, подканящи ни да се снимаме с тях (след което не те оставят на мира, докато не им оставиш бакшиш от поне 5 евро). Заедно с тях те преследват и продавачи на селфи стикове, външни батерии с незнаен произход, вода, шалове и каквото се сетите. Те ни изпратиха до Форума, който е на няколко крачки от Колизеума (билетът важи и за там). Говори се, че тук се е зародил Рим.

Форумът разкрива гигантски колони, древни храмове и дълги стъпала, водещи към хълма Палатин със своите градини, старинните фонтани и лабиринти, напомнящи за Рим в античността. Правят впечатление и дърветата, които виждах за първи път (в Рим е пълно с тях) – високи иглолистни дървета, но сякаш с корона, наречени „Umbrella pine”. Тук също е място, в което наистина те потапя в миналото и не ти се иска да си тръгнеш.

Разходката ни продължи до Пантеона – само за няколко минутки не успяхме да се вредим в работното време. Известен е с това, че бетонният му купол е най-големият в света без арматура – издигнат е на височина от 43,3 метра над пода. За щастие и друга туристическа група не беше успяла да стигне на време и водачът им разказваше историята на мястото. И ние нададохме ухо – огромният отвор в центъра на купола е с диаметър 9 метра, като през него влиза освен светлина – и дъжд, а според екскурзовода, ако си свидетел на тази гледка, ще я помниш цял живот. По думите му – заради вакуума, който се създава, кара капчиците да танцуват нагоре и надолу и създават илюзията, че са малки летящи прашинки. Екскурзоводът разказа и за друг интересен факт – светлината, която излиза от отвора (наречен „Око“) попада в центъра на Пантеона само в един ден от годината – на 21-ви април, когато е и националният празник на Рим. Няма случайности при гениите!

Със сетни сили, вече късно вечерта, стигнахме до поредната изрисувана римска картина – мостът пред замъка „Сан Анджело“, предлагаш гледка към Сикстинската капела – не можеш да откъснеш погледа си с часове. Рай, от който не искахме да си тръгнем. Рим вече притихваше, вечерните светлини запленяваха и потапяха на това място всяка душа, всяка мисъл, а дамата-уличен музикант, която свиреше на арфа още повече допълваше атмосферата.

Последния ни ден в Рим решихме да посветим на Ватикана – това мистично местенце в сърцето на италианската столица, което до момента свързвахме с незнайни красоти на човешкия гений, конспирации и великденските приветствия на папата. Красотата на мястото се загуби още докато чакахме на опашката – билетите, които можехме да си купим онлайн вече бяха изкупени, но пък чакахме не повече от 20 минути, потопени в сладки приказки и леко нервни от досадните в „Skip the line” типове, които вече познавахме от Колизеума или продавачите на всичко. Кошчета почти нямаше нито тук, нито в Рим, на което се дължи мърсотията навсякъде в града. Тъжно, но факт. Успяхме да влезем, разтопени от жегата, тъй като всички бяхме облечени по протокол – дълги панталони и рокли под коляното, загърнати в шалове. Уви – явно тази забрана беше отпаднала заради жегите навън, тъй като имаше дами, облечени с цял бански и минижуп, например…

За щастие бързо забравихме заобикалящите ни тълпи. Очите ни едва побираха детайлите и изяществото на зала, след зала, произведение след произведение, макар лавината от хора да се опитваше да ни попречи да поспрем и да изчезнем от света, дори за няколко мига. Когато влязохме в Сикстинската капела полицаите на входа креснаха „ТИШИНА!“ и за няколко секунди всички замръзнахме в почит на това мистично място с разпнатия Исус в реални размери вътре. Над нас открихме величията на изкуството, останали и до днес неразгадани.

Целия ден прекарахме в разходки в суверенната държава Ватикана, заобиколени от всяващите респект военни, докато не се измъкнахме от тълпите и се потопихме в истинския Рим – този на малките тесни улички, с бръмчащите скутерчета, които с лекота се провираха между сградите и се бяха запътили на някъде, на тихо местенце. Искахме да се загубим, да се открием, да влезем в някой блок, да танцуваме и тайно да се прегръщаме. Всеки почувства мястото по свой си начин – забелязах го по тънките, едва уловими усмивки по лицата на всички. Ах, Рим! Не ни се тръгва от теб!

Разходката завършихме умишлено на едно от най-кокетните места в италианската столица – Кампо дей Фиоре – площада с ресторантите, както го наричат местните. През деня на този площад се разполага пазар за пресни плодове и зеленчуци. В центъра на площада ни приветства бронзовата статуя на философa Джордано Бруно, като компания му правеше симпатичен дядо, който изработваше красиви сребърни бижута. Насладихме се на типични италиански деликатеси с по чаша вино и сладки приказки до безкрай. Взехме от Рим максимума, който успяхме, но Рим, запомни, ще се върнем отново!

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимки: Никола Пенчев, Димитър Петков

Алиса – от реалния свят до страната на чудесата (интервю с Мариана Калъчева)

Винаги съм свързвала френския език с нещо красиво, изящно, цветно, изрисувано и същевременно – тайнствено. Благодарение на този език срещнах човек с подобни качества, който в една друга реалност може да бъде моя сестра. Може би вече сте срещали картините й. Ако не сте – завиждам ви, че ще се докоснете до тях за първи път. Тя определя себе си като една летяща фигура, която си мени формата, цвета, настроението, косата, лицето, усмивката, погледа и направлението си… понякога. Един разговор с нея носи вдъхновение, топлина и много ярки цветове, а тя самата е изкуство, екзотични плодове и тюркоазен блясък. В нея открих образите на две жени – Мариана Калъчева и Алиса в страната на чудесата.

bio

Мариана Калъчева работи като художник в България и Южна Франция (напоследък). Твори във фигурален и наивистичен стил. Малките герои на Марияна и техният паралелен свят носят радост и вдъхновение.

Нейни картини са притежание на частни колекции в България, Русия, Сърбия, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Турция, Италия, Великобритания, Бразилия, САЩ.

Мариана Калъчева, художник-пътешественик

„Алиса винаги е била мой любим герой, най-вече от грамофонните плочи, които слушах като малка. Тогава въображението ми работеше изключително бързо и ефективно, както на всяко дете, а Алиса все попадаше в уникални ситуации, за които мечтаех да ми се случат. Къде е Алиса в момента ли? Тя е на разузнаване 🙂 Хванала си е чантата, бързо е изпердашила с едни обувки и е тръгнала на път. Алиса е на път да завладее новите си желания.“

Изкуството ми е съчетание от два стила – фигурален и наивистичен – мост между реалния свят и страната на чудесата. Това изкуство е изкуство на цвета.  Емоцията, която е облечена в цвят. Тази емоция идва дълбоко от сърцето ми – цветна дъга, която много често използвам в сюжетите си. Тази дъга създава настроение. Тя никога не го взима, а го дарява. По този начин изпълва мен с щастие и се надявам и този, който я съзерцава.

snimka_2
Дървото на желанията

Първата ми картина в наивистичното изкуство е и картината, която никога не продавам – „Дървото на желанията“. Винаги върви с мен навсякъде, където живея. Тя ми носи изпълнението на желанията. Колкото повече се сближа с тази моя картина, толкова по-често си изпълнявам желанията, и то бързо. Имам усещането за такава зависимост и затова тази картина наистина е знакова. Преминала съм през портрети, графики, отпечатъци – те бяха един друг свят, чрез който открих детайла.

 

 

Често откриват в картините ми елементи от творчеството на Пикасо, Хундертвасер или Климт, в което не виждам нищо лошо. Един художник би трябвало да търпи някакви изменения по пътя, по който върви. Климт ми беше един от любимите, Хундертвасер също е много интересна личност. Вдъхновяват ме и български автори като Иван Милев и Константин Щъркелов, например. Но при всички тези художници има две неща, които ги обединяват – начинът на пресъздаване на детайла и интерпретацията на цвета.

„Има картини, които звучат цветно, дори и да са монохромни. Има други, които обединяват много цветове в едно.“

Разнообразието в творчеството ми се дължи на различните ми настроения или пътешествия. Те ме вдъхновяват понякога да изобразя цяла поредица. Една от тях беше изложбата ми с ангели преди няколко години. Реших да нарисувам основните седем архангели. Направих проучване кои са те, с какво се занимават. Чувствах се длъжна да го направя. А създаването на такава изложба изисква седмици труд и лишения. Много ми помогна и ателието, което имах тогава. То се намираше на хубаво място на река Марица, много приятен район в град Пловдив, любимият ми.

И там – съзерцавайки хълмовете, реката, слънцето, което се галеше във всеки един детайл по дърветата, по реката, с хилядите отблясъци, ме вдъхновяваше. Ако има глас, който ти нашепва направи това или онова, зараждайки се като идея или задача, която да направиш, събуждайки се сутрин – аз така една сутрин се събудих с тази идея – да направя своите архангели.

snimka_3

Любовта, вярата в доброто и баланса в природата заемат централно място в изкуството ми. Това е една от първопричините да създаваш изкуство – в търсене на любовта. Това е нещото, което задвижва. И слава Богу! Когато си воден от любов ти ставаш по-фин.

Така вдъхновението се появява под формата на малки пухчета, които се носят и кацат по главата и раменете. Те са толкова нежни и ефирни като малки феи, че в един момент, в който ти станеш груб със света, те ще изчезнат. Появяват се, когато обичаш и си обичан, когато правиш нещо хубаво – един много по-фин свят се открива за теб, който ти носи толкова много идеи, значения, нови вратички, прозорчета, които да отвориш и да погледнеш.

За разлика от това, когато потъпкваш нечии чувства или пък своите собствени чувства, когато се самозаблуждаваш в някаква грубост или в някакъв по-сив оттенък на света около теб, тогава всичко като че ли изчезва, става прозрачно, стопява се и тогава не знаеш за какво да се хванеш.

snimka_1

Вдъхновението ми идва по много пътища. Така идват и героите ми – едни ти чукат на вратата и сутрин като се събудиш – направо им отваряш и, както си излязъл от съня – те са добре дошли в реалността. Други се появяват от комуникацията ми със съвсем реални личности. Мога да пресъздам продавачката в магазина за кифли или пък минаващия трамвай… Случвало ми се е както си вървя по улиците на Париж и пред мен да мине трамвай с отворени врати – пълен с новите ми герои – един носи куфар, друг – чанта, трети си е отворил ризата, четвърти въздъхва и цялата тази амалгама от хора и емоции прави една приказка, която не бива да се пропусне.

snimka_4

Някои герои се появяват и в съня. Така видях малката Емануела – моята неродена дъщеря. Може пък и да не е дъщеря… Но така си я представях. И така се появи преди 5 години. Надявам се скоро да се появи в живота ми.

Когато ме връхлети вдъхновението – всичко останало застива и спира да съществува, както една от идеите, които получих след сесия по йога. Тогава всичко беше много особено, защото всичко останало замря и в това време-пространство се намираха само героят и неговите кучета, които бягаха с него. Всичко това застина във въздуха над мен и нямаше нищо друго. Те просто се носеха във въздуха и вятъра мяташе ушите на тези кучета. Така видях следващата си картина.snimka_5

Имам други картини, които рисувам, защото съм видяла някаква интересна гледка или град. Често черпя вдъхновение от пътуванията си из Европа. Наскоро мой приятел нае яхта за пътуване между гръцките и турските острови и от нея съзерцавахме различни островчета с малки градчета, които бяха толкова китни, толкова приказни и цветни, че трябваше да пресъздам нещо от този нов свят, който виждам. Пътувала съм много и продължавам да пътувам, а това е един от най-големите извори на вдъхновение. Така се появиха съчетанията между българска и гръцка народни палитри, турски орнаменти, препратки към Барселона и Гауди, испански бикове или пък австрийски стил арт нуво и сецесион.

„Освен рисуването – другото нещо, което се свърза с мен – това е пътуването. За да провокира цветни идеи, пътувайки срещам различни хора и култури, места, странни явления.“

snimka_6

Хората на изкуството са по-странни хора, леко тупнати от Господ. Те имат различна гледна точка и възприемчивост. Сетивността на художника, на човека на изкуството, дори на музиканта, е по-особена. Тя се създава на някакво друго ниво, което може да е вътре в нас или над нас. Но това друго ниво – то открива един нов свят, оттам вече започват да се раждат идеите. Ако един художник е с отворени възприятия, всичко онова, което го заобикаля, ако той е в добро настроение, може да му даде достатъчно идеи да направи картини, колкото си поиска. Ако не е в добро настроение – съветвам го да си ближе раните и да чака. За да не се загуби магията. А когато в една картина няма магия – тя не носи послание и е само едно красиво табло с цветове. То няма енергиен заряд.

„Вдъхновението е това, което носи настроението.“

Едно от нещата, които ме вдъхновяват е разходката. Ако се нуждая от повече цвят – или отивам в някой интересен парк, или просто си намирам някоя улица и гледам хората, магазините, дърветата, гледам поведението на хората. Отивам на място, което ми е приятно. Обичам да ходя на ресторант и да наблюдавам хората как се движат. Забелязали ли сте как хората там са винаги с приповдигнато настроение? Когато отиват да споделят храна, да се почерпят, дори да изпият по чаша вино. Това ми харесва. Дори кафето сутрин в някое заведение би могло да бъде извор на вдъхновение, защото хората имат различно настроение, когато отиват да пият кафе или когато се качват в автобуса или метрото, за да се приберат. Предпочитам да наблюдавам хората в някакъв отрязък от времето, което е обедно-следобедно или вечер, когато все пак са се прибрали от работа или пък излизат на вечеря – тогава е по-различно.

snimka_7

Всичко, което ме провокира – носи вдъхновение. Това може да е оперен спектакъл, филм или пък списание – самите фотоси могат да извикат нещо в мен. Често си събирам списания – всичко онова, което зарежда визуалните ми сетива, за мен е добре дошло. Сега правя един цикъл „Зимни малки картини“. В процес са няколко картини, които съм започнала, но ги работя поетапно. Не е като да започна някаква картина и да я завърша. Аз съм започнала поне 10 картини, но за завършването им ми трябва специално настроение. Но за всяко нещо си идва времето. Някак си съм по-хаотична, започвам едно, довършвам го или го оставям за момента да си почине и след това продължавам с друго, което преди съм започнала.

snimka_8

Моето послание към хората е да останат позитивни, колкото и да е дълбоко блатото около тях, дори да са затънали непроходимо – винаги има надежда! Винаги има надежда за по-добро, винаги има път и врата, която се отваря, дори да не я виждаме.  Аз вярвам в чудеса и че всяко нещо, което правиш или не правиш, рефлектира върху теб. Затова се стремя винаги към нещо хубаво, цветно, позитивно – да го пръскам навсякъде, защото знам, че то един ден ще дойде към мен и ще се отрази върху мен.

 

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимките са предоставени от Мариана Калъчева

Можете да я откриете на :

https://www.facebook.com/MarKalacheva/

Homepage [Static]