Алиса – от реалния свят до страната на чудесата (интервю с Мариана Калъчева)

Винаги съм свързвала френския език с нещо красиво, изящно, цветно, изрисувано и същевременно – тайнствено. Благодарение на този език срещнах човек с подобни качества, който в една друга реалност може да бъде моя сестра. Може би вече сте срещали картините й. Ако не сте – завиждам ви, че ще се докоснете до тях за първи път. Тя определя себе си като една летяща фигура, която си мени формата, цвета, настроението, косата, лицето, усмивката, погледа и направлението си… понякога. Един разговор с нея носи вдъхновение, топлина и много ярки цветове, а тя самата е изкуство, екзотични плодове и тюркоазен блясък. В нея открих образите на две жени – Мариана Калъчева и Алиса в страната на чудесата.

Мариана Калъчева работи като художник в България и Южна Франция (напоследък). Твори във фигурален и наивистичен стил. Малките герои на Марияна и техният паралелен свят носят радост и вдъхновение.

Нейни картини са притежание на частни колекции в България, Русия, Сърбия, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Турция, Италия, Великобритания, Бразилия, САЩ.

Мариана Калъчева, художник-пътешественик

„Алиса винаги е била мой любим герой, най-вече от грамофонните плочи, които слушах като малка. Тогава въображението ми работеше изключително бързо и ефективно, както на всяко дете, а Алиса все попадаше в уникални ситуации, за които мечтаех да ми се случат. Къде е Алиса в момента ли? Тя е на разузнаване  Хванала си е чантата, бързо е изпердашила с едни обувки и е тръгнала на път. Алиса е на път да завладее новите си желания.“

Изкуството ми е съчетание от два стила – фигурален и наивистичен – мост между реалния свят и страната на чудесата. Това изкуство е изкуство на цвета.  Емоцията, която е облечена в цвят. Тази емоция идва дълбоко от сърцето ми – цветна дъга, която много често използвам в сюжетите си. Тази дъга създава настроение. Тя никога не го взима, а го дарява. По този начин изпълва мен с щастие и се надявам и този, който я съзерцава.

Първата ми картина в наивистичното изкуство е и картината, която никога не продавам – „Дървото на желанията“. Винаги върви с мен навсякъде, където живея. Тя ми носи изпълнението на желанията. Колкото повече се сближа с тази моя картина, толкова по-често си изпълнявам желанията, и то бързо. Имам усещането за такава зависимост и затова тази картина наистина е знакова. Преминала съм през портрети, графики, отпечатъци – те бяха един друг свят, чрез който открих детайла.

Често откриват в картините ми елементи от творчеството на Пикасо, Хундертвасер или Климт, в което не виждам нищо лошо. Един художник би трябвало да търпи някакви изменения по пътя, по който върви. Климт ми беше един от любимите, Хундертвасер също е много интересна личност. Вдъхновяват ме и български автори като Иван Милев и Константин Щъркелов, например. Но при всички тези художници има две неща, които ги обединяват – начинът на пресъздаване на детайла и интерпретацията на цвета.

„Има картини, които звучат цветно, дори и да са монохромни. Има други, които обединяват много цветове в едно.“

Разнообразието в творчеството ми се дължи на различните ми настроения или пътешествия. Те ме вдъхновяват понякога да изобразя цяла поредица. Една от тях беше изложбата ми с ангели преди няколко години. Реших да нарисувам основните седем архангели. Направих проучване кои са те, с какво се занимават. Чувствах се длъжна да го направя. А създаването на такава изложба изисква седмици труд и лишения. Много ми помогна и ателието, което имах тогава. То се намираше на хубаво място на река Марица, много приятен район в град Пловдив, любимият ми.

И там – съзерцавайки хълмовете, реката, слънцето, което се галеше във всеки един детайл по дърветата, по реката, с хилядите отблясъци, ме вдъхновяваше. Ако има глас, който ти нашепва направи това или онова, зараждайки се като идея или задача, която да направиш, събуждайки се сутрин – аз така една сутрин се събудих с тази идея – да направя своите архангели.

Любовта, вярата в доброто и баланса в природата заемат централно място в изкуството ми. Това е една от първопричините да създаваш изкуство – в търсене на любовта. Това е нещото, което задвижва. И слава Богу! Когато си воден от любов ти ставаш по-фин.

Така вдъхновението се появява под формата на малки пухчета, които се носят и кацат по главата и раменете. Те са толкова нежни и ефирни като малки феи, че в един момент, в който ти станеш груб със света, те ще изчезнат. Появяват се, когато обичаш и си обичан, когато правиш нещо хубаво – един много по-фин свят се открива за теб, който ти носи толкова много идеи, значения, нови вратички, прозорчета, които да отвориш и да погледнеш.

За разлика от това, когато потъпкваш нечии чувства или пък своите собствени чувства, когато се самозаблуждаваш в някаква грубост или в някакъв по-сив оттенък на света около теб, тогава всичко като че ли изчезва, става прозрачно, стопява се и тогава не знаеш за какво да се хванеш.

Вдъхновението ми идва по много пътища. Така идват и героите ми – едни ти чукат на вратата и сутрин като се събудиш – направо им отваряш и, както си излязъл от съня – те са добре дошли в реалността. Други се появяват от комуникацията ми със съвсем реални личности. Мога да пресъздам продавачката в магазина за кифли или пък минаващия трамвай… Случвало ми се е както си вървя по улиците на Париж и пред мен да мине трамвай с отворени врати – пълен с новите ми герои – един носи куфар, друг – чанта, трети си е отворил ризата, четвърти въздъхва и цялата тази амалгама от хора и емоции прави една приказка, която не бива да се пропусне.

Някои герои се появяват и в съня. Така видях малката Емануела – моята неродена дъщеря. Може пък и да не е дъщеря… Но така си я представях. И така се появи преди 5 години. Надявам се скоро да се появи в живота ми.

Когато ме връхлети вдъхновението – всичко останало застива и спира да съществува, както една от идеите, които получих след сесия по йога. Тогава всичко беше много особено, защото всичко останало замря и в това време-пространство се намираха само героят и неговите кучета, които бягаха с него. Всичко това застина във въздуха над мен и нямаше нищо друго. Те просто се носеха във въздуха и вятъра мяташе ушите на тези кучета. Така видях следващата си картина.

Имам други картини, които рисувам, защото съм видяла някаква интересна гледка или град. Често черпя вдъхновение от пътуванията си из Европа. Наскоро мой приятел нае яхта за пътуване между гръцките и турските острови и от нея съзерцавахме различни островчета с малки градчета, които бяха толкова китни, толкова приказни и цветни, че трябваше да пресъздам нещо от този нов свят, който виждам. Пътувала съм много и продължавам да пътувам, а това е един от най-големите извори на вдъхновение. Така се появиха съчетанията между българска и гръцка народни палитри, турски орнаменти, препратки към Барселона и Гауди, испански бикове или пък австрийски стил арт нуво и сецесион.

„Освен рисуването – другото нещо, което се свърза с мен – това е пътуването. За да провокира цветни идеи, пътувайки срещам различни хора и култури, места, странни явления.“

Хората на изкуството са по-странни хора, леко тупнати от Господ. Те имат различна гледна точка и възприемчивост. Сетивността на художника, на човека на изкуството, дори на музиканта, е по-особена. Тя се създава на някакво друго ниво, което може да е вътре в нас или над нас. Но това друго ниво – то открива един нов свят, оттам вече започват да се раждат идеите. Ако един художник е с отворени възприятия, всичко онова, което го заобикаля, ако той е в добро настроение, може да му даде достатъчно идеи да направи картини, колкото си поиска. Ако не е в добро настроение – съветвам го да си ближе раните и да чака. За да не се загуби магията. А когато в една картина няма магия – тя не носи послание и е само едно красиво табло с цветове. То няма енергиен заряд.

„Вдъхновението е това, което носи настроението.“

Едно от нещата, които ме вдъхновяват е разходката. Ако се нуждая от повече цвят – или отивам в някой интересен парк, или просто си намирам някоя улица и гледам хората, магазините, дърветата, гледам поведението на хората. Отивам на място, което ми е приятно. Обичам да ходя на ресторант и да наблюдавам хората как се движат. Забелязали ли сте как хората там са винаги с приповдигнато настроение? Когато отиват да споделят храна, да се почерпят, дори да изпият по чаша вино. Това ми харесва. Дори кафето сутрин в някое заведение би могло да бъде извор на вдъхновение, защото хората имат различно настроение, когато отиват да пият кафе или когато се качват в автобуса или метрото, за да се приберат. Предпочитам да наблюдавам хората в някакъв отрязък от времето, което е обедно-следобедно или вечер, когато все пак са се прибрали от работа или пък излизат на вечеря – тогава е по-различно.

Всичко, което ме провокира – носи вдъхновение. Това може да е оперен спектакъл, филм или пък списание – самите фотоси могат да извикат нещо в мен. Често си събирам списания – всичко онова, което зарежда визуалните ми сетива, за мен е добре дошло. Сега правя един цикъл „Зимни малки картини“. В процес са няколко картини, които съм започнала, но ги работя поетапно. Не е като да започна някаква картина и да я завърша. Аз съм започнала поне 10 картини, но за завършването им ми трябва специално настроение. Но за всяко нещо си идва времето. Някак си съм по-хаотична, започвам едно, довършвам го или го оставям за момента да си почине и след това продължавам с друго, което преди съм започнала.

Моето послание към хората е да останат позитивни, колкото и да е дълбоко блатото около тях, дори да са затънали непроходимо – винаги има надежда! Винаги има надежда за по-добро, винаги има път и врата, която се отваря, дори да не я виждаме.  Аз вярвам в чудеса и че всяко нещо, което правиш или не правиш, рефлектира върху теб. Затова се стремя винаги към нещо хубаво, цветно, позитивно – да го пръскам навсякъде, защото знам, че то един ден ще дойде към мен и ще се отрази върху мен.

Автор: Петя Петкова

Редактор: Милена Николаева

Снимките са предоставени от Мариана Калъчева

Можете да я откриете на: https://www.facebook.com/MarKalacheva/